— Карате ме да се сещам за Тулуз-Лотрек — каза Стася.
— Моне, Писаро…
— Поанкаре! — вметнах аз.
— Стриндберг! — обади се Мона.
— Да, ето ви един прелестен луд — каза Стася.
Тук майка ми си подаде главата от вратата.
— Още ли си говорите за луди? Мислех, че сте приключили с темата. — Тя ни изгледа подред, видя, че ни е приятно, и се фръцна. Идваше й твърде много. Хората нямаха право да се веселят, като говорят за изкуство. Освен това самото споменаване на тези странни, чуждоземни имена я обиждаше. Не беше американско.
И така следобедът изтече много по-добре, отколкото очаквах, благодарение на Стася. Тя със сигурност беше направила удар пред стария. Дори и когато той добродушно забеляза, че тя е трябвало да се роди мъж, нямаше никаква реакция.
Когато изведнъж беше изваден семейният албум, тя направо изпадна в екстаз. Каква галактика от чешити! Чичо Теодор от Хамбург — такъв натруфен никаквец. Георг Шиндлер от Бремен — един хесенски Бо Брумел, вкопчен в стила на 1880-те чак до края на Първата световна. Хайнрих Мюлер, бащата на баща ми, от Бавария — двойник на император Франц Йосиф. Георг Инзел, идиотът на рода, зяпнал като смахнат пръч иззад огромен чифт засукани мустаци а ла кайзер Вилхелм. Жените бяха по-енигматични. Майката на майка ми, прекарала половината си живот в лудница, беше като извадена от някой роман на Уолтър Скот. Леля Лизи, изродката, спала със собствения си брат — ухилена дърта брантия с издути подплънки в косата и усмивка, която режеше като нож. Леля Ани по моден бански отпреди войната, същински Мак Сенет, откачалка, готова за психиатрията. Леля Амелия, сестрата на баща ми: ангел с кротки кафяви очи… самото блаженство. Госпожа Кикинг, старата икономка — определено смахната, грозна като греха, цялата й мутра — в брадавици и циреи…
Което ни доведе до темата за генеалогията… Напразно ги обсипвах с въпроси. По-нататък от собствените им родители всичко беше неясно и съмнително.
Но техните родители никога ли не бяха говорили за рода си?
Да, но сега всичко беше избледняло.
— Сред тях имало ли е художници? — попита Стася.
Нямаше нито според майка ми, нито според баща ми.
— Но е имало поети и музиканти — отбеляза майка ми.
— И морски капитани, и селяни — додаде баща ми.
— Сигурни ли сте? — попитах.
— Защо толкова се интересуваш от всичките тия работи? — попита майка ми. — Всички те са умрели отдавна.
— Искам да знам — отвърнах. — Някой ден ще замина за Европа и сам ще проверя.
— Ще гониш вятъра — заяде се тя.
— Не ми пука. Искам да знам повече за предците ми. Може би не всички са били германци.
— Да — подкрепи ме Мона. — Може би в рода има славянска кръв.
— Понякога много прилича на монголец — невинно заяви Стася.
Това порази майка ми със своята пълна нелепост. За нея монголец означаваше идиот.
— Той е американец — заяви тя. — Всички вече сме американци.
— Да — изписука Лорет.
— Какво да? — попита баща ми.
— И той е американец — обясни Лорет и додаде: — Само че чете прекалено много.
Всички избухнахме в смях.
— И вече не ходи на църква.
— Стига — рече баща ми. — И ние не ходим на църква, но сме си християни.
— Той има твърде много приятели евреи.
Пак дружен смях.
— Хайде да похапнем — предложи баща ми. — Убеден съм, че скоро ще си тръгват. Утре ни чака нов ден.
Отново наредиха масата. Този път студени закуски с чай и пак пудинг със сливи. Лорет през цялото време сумтеше.
След час вече си вземахме довиждане.
— Да не настинете — рече майка ми. — До станция L са три пресечки. — Знаеше, че ще вземем такси, но това беше една от думите, също като „изкуство“, която тя мразеше да споменава.
— Ще се видим ли скоро? — попита Лорет на входа.
— Мисля, че да — отвърнах.
— За Нова година?
— Може би.
— Не ни карай много да чакаме — рече кротко баща ми. — И късмет с писането!
На ъгъла спряхме такси.
— Уф! — възкликна Стася, щом потеглихме.
— Не беше твърде зле, нали? — попитах.
— Неее. Слава богу, аз нямам роднини, които да посещавам.
Облегнахме се назад. Стася изрита обувките си.
— Онзи албум! — продължи тя. — Никога не бях виждала такава сбирка от малоумници. Цяло чудо е, че ти си с всичкия си, не го ли разбираш?