Седма глава
Мисълта, че те могат да ме зарежат като куче, докато обикалят самички Европа, ме гризеше, правеше ме раздразнителен, по-нестабилен от всякога, а понякога ме караше да се държа направо диаболично. Единия ден излизах да търся работа, решен да стъпя на краката си, а на другия си стоях вкъщи и се борех с пиесата. Нощем, когато се събирахме около голямата маса, си водех бележки за разговорите им.
— Защо го правиш? — питаха ме те.
— За да проверя лъжите ви — отговарях. Или: — Мога да използвам нещо от това в пиесата.
Тези забележки целяха да направят диалозите им по-пикантни. А те правеха всичко, за да ме отклонят от дирята. Понякога говореха като Стриндберг, понякога — като Максуел Боденхайм. За да стане объркването още по-голямо, аз им четях обезпокоителни пасажи от бележника, който сега носех със себе си, докато странствах самичък из Вилидж. Понякога беше разговор (дословно записан), подслушан от мен пред някое кафене или нощен клуб, понякога — подробно описание на ставащото в тези вертепи. Из тях бяха хитро разпръснати фрагментарни забележки за тях двете, които бях дочул или се преструвах, че съм дочул. Обикновено те бяха въображаеми, но и достатъчно истински, за да ги притеснят или да ги накарат да издадат истината, а аз исках точно това.
Когато изгубеха самообладание, те си противоречаха и разкриваха неща, които се предполагаше, че не бива да научавам. Най-накрая се преструвах, че наистина съм потънал в писането на пиесата и ги молех да им диктувам: казвах, че съм решил най-напред да напиша последното действие — така щяло да е по-лесно. Истинският ми мотив, разбира се, беше да им покажа как щеше да свърши това „тройно съжителство“. Изискваше малко актьорска игра от моя страна и бърза мисъл.
Стася бе решила да води бележки, докато Мона слуша и внася предложения. За да се правя по-успешно на драматург, крачех насам-натам, непрекъснато пафках цигари, сегиз-тогиз дръпвах някоя глътка от бутилката, ръкомахайки като филмов режисьор — играех ролите, имитирах ги поред и, разбира се, ги хвърлях в истерия, особено когато описвах любовни сцени, в които ги представях като само преструващи се на влюбени една в друга. Случваше се да млъкна рязко и да ги попитам дали не смятат тези сцени за твърде нереални, твърде пресилени и така нататък. Понякога те ме прекъсваха, за да коментират точността на портретите или на диалога, при което си съперничеха да ми предоставят още намеци, подсказвания, предложения — всички говорехме едновременно и играехме ролите си, всеки по свой начин, без никой да води бележки. След като се успокояхме, никой не можеше да си спомни какво е казал или направил другият, кое е било първо, кое последно. С напредването на действието постепенно въвеждах все повече и повече истини, все повече и повече реалност, хитро пресъздавах сцени, на които никога не бях присъствал, поразявах ги със собствените им признания, със собствените им потайни деяния. Някои от тези изстрели в тъмното до такава степен ги смущаваха и объркваха, забелязвах, че нямат друг изход, освен да се обвиняват взаимно в предателство. Понякога, без да осъзнават накъде бият думите ми, те ме обвиняваха, че ги шпионирам, подслушвам през ключалката и прочее. Друг път се гледаха озадачено, неспособни да решат дали наистина са казали и направили онова, което им приписвах, или не. Но независимо доколко се отвращаваха от моите тълкувания на делата им, те се вълнуваха, искаха още и още. Сякаш се виждаха как играят истинските си роли, но на сцената. Беше неустоимо.
В кулминацията умишлено ги разочаровах — преструвах се, че ме боли глава или че вече не ми хрумват идеи, или пък че проклетата пиеса за нищо не става, че е безполезно да продължавам да си губя времето с нея. Това наистина ги пощуряваше. За да ме умилостивят, се прибираха с купища вкуснотии и добро пиене. Носеха ми дори хавански пури.
За да разнообразя мъчението, се преструвах, тъкмо когато започнехме работа, че по-рано през деня съм имал някакво необикновено преживяване и сякаш разсеяно се впусках в цветисто описание на митичното приключение. Една нощ им съобщих, че се налага да отложим писането на пиесата за известно време, защото съм се хванал на работа като разпоредител в комедиен театър. Вбесиха се. Няколко дена по-късно им казах, че съм зарязал работата, за да стана пиколо. Това ги отврати.
Една сутрин се събудих с твърдото намерение да се напъна да си намеря работа, голяма работа. Нямах ясна представа що за работа ще е — само че трябва да е нещо, което си струва, нещо важно. Докато се бръснех, ми хрумна идеята да посетя шефа на една верига магазини и да го накарам да ми намери нещо. Нямаше да му кажа нищо за предишните си работи — щях да наблегна на факта, че съм писател, писател на свободна практика, желаещ да предостави таланта си на тяхно разположение. Младеж, много пътувал и уморен да се разпилява във всички посоки. Нетърпелив да се установи на едно място, на постоянна работа в някоя многообещаваща организация като тяхната. (Веригите магазини все още бяха в бебешкия си стадий.) Предоставеха ли ми този шанс, можех да демонстрирам… тук позволих на въображението ми да се отплесне.