— Не бива да обвиняваш Мона, че те мами и лъже — казва ми тя една вечер. Как така се случи, че бяхме сами, не мога да си представя. Може би тя очакваше Мона да се появи всеки миг.
— А според теб в какво да я обвинявам? — отвърнах, като се чудех какво ли ще последва.
— Мона не е лъжкиня и ти го знаеш. Тя си измисля, преиначава, стъкмява… защото така е по-интересно. Мисли си, че я харесваш повече, когато усложнява нещата. Уважава те прекалено много, за да те лъже наистина.
Не си направих труда да отговоря.
— Не го ли знаеш? — повиши тя глас.
— Честно, не! — отвърнах.
— Искаш да кажеш, че преглъщаш всички онези фантасмагории, които ти пробутва?
— Ако искаш да кажеш, че смятам всичко това за невинна игричка — не.
— Но защо да иска да те мами, когато толкова много те обича? Знаеш, че си всичко за нея. Да, всичко.
— За това ли ревнуваш от мен?
— Аз да ревнувам? Бясна съм, че се държиш така с нея, че си толкова сляп, така жесток, така…
Вдигнах ръка.
— За какво точно намекваш? — троснах се. — Каква е играта?
— Игра? Игра? — тя се надигна с маниера на възмутена и съвсем стъписана царица. Изобщо не подозираше, че панталонът й е разкопчан и ризата й се подава.
— Седни — казах. — Ето, вземи си още една цигара.
Отказа да седне. Настоя да се разхожда напред-назад, напред-назад.
— В какво предпочиташ да вярваш? — подхванах аз. — Че Мона ме обича толкова много, че трябва да ме лъже ден и нощ? Или че теб обича толкова много, че няма смелост да ми го каже? Или че ти я обичаш толкова много, че не издържаш да я гледаш нещастна? О, нека те попитам първо ти знаеш ли какво е любов! Кажи ми: била ли си влюбена в мъж? Знам, че някога си имала куче, което си обичала — или поне така си ми казвала. Знам, че си правила любов с дървета. Знам и че обичаш повече, отколкото мразиш, но… знаеш ли какво е това любов? Ако срещнеш двама души, които са лудо влюбени един в друг, дали твоята любов към тях ще усили тази любов или ще я унищожи? Ще ти го кажа другояче. Може би така ще ти стане по-ясно. Ако гледаш на себе си само като на обект за съжаление и някой ти покаже истинска привързаност, истинска любов, ще има ли значение за теб дали този човек е той или тя, женен или не? Искам да кажа, можеш ли, би ли могла да се задоволиш просто да приемеш тази любов? Или ще я искаш изключително за себе си?
Пауза. Тежка пауза.
— А какво — продължих аз — те кара да мислиш, че си достойна за любов? Или дори че си обичана? Или ако мислиш, че си, че си способна да отговориш със същото? Седни, защо не седнеш? Знаеш ли, наистина ще е интересно да си поговорим. Дори бихме могли да стигнем до нещо. Бихме могли да стигнем до истината. Ще ми се да опитам. — Тя ми хвърли странен, сепнат поглед. — Казваш, че Мона си мисли, че харесвам сложните същества. Честно да ти кажа, не ги харесвам. Да вземем теб — ти си много просто устроена… издялана от едно парче, нали? Цялостна, както казват. Толкова си наясно със себе си и с целия свят, че само за да се увериш, се поставяш под наблюдение. Твърде жесток ли съм? Давай, подхилвай се, щом искаш. Нещата стават странни, като ги преобърнеш наопаки. Освен това не си постъпила в болницата по своя воля, нали? Поредната небивалица на Мона, какво друго! Естествено, налапах я с все въдицата, кордата и плувката… защото не исках да разваля взаимната ви дружба. И сега, когато си навън благодарение на моите старания, искаш да ми изразиш благодарността си. Това ли е? Не искаш да ме гледаш нещастен — особено след като живея с някого, който ти е мил и драг.
Тя се разкиска, въпреки че беше страшно вбесена.
— Чуй ме, ако ме беше попитала дали ревнувам от теб, макар и да ми е много неприятно да го призная, щях да кажа „да“. Не ме е срам да си призная, че за мен е унизително да мисля, че човек като теб може да ме накара да ревнувам. Ти едва ли си типът, който бих избрал за съперник. Не обичам морфодитите повече от хората с палец, който има две фаланги. Имам предразсъдъци. Буржоазни, ако щеш. Никога не съм обичал някое куче, но не съм и мразил. Срещал съм педали — забавни, умни, талантливи, занимателни, но трябва да кажа, че не ми е хрумвало да живея с тях. Не ти говоря за морал, нали разбираш, говоря ти за предпочитания. Има неща, които ми лазят по нервите. Много е жалко, нека се изразя по-меко, че жена ми е толкова пламенно привлечена от теб. Звучи нелепо, нали? Почти литературно. Жива срамота си е. Искам да кажа, че не е могла да избере истински мъж, щом е трябвало да ми измени — дори да е някой, когото презирам. Но ти… — защо, мамка му?! — това ме прави абсурдно беззащитен. Потръпвам при самата мисъл, че някой ще ми каже: „Какво ти има на тебе?“ Защото няма как да не му има нещо на мъж — или поне така разсъждава светът, — чиято жена е страстно привлечена от друга жена. Съсипах се да търся какво ми има, ако изобщо ми има нещо, но не мога да го посоча с пръст. Освен това ако една жена е способна да обича друга жена освен мъжа, с когото е свързана, в това няма нищо нередно, нали? Не бива да бъде обвинявана, ако случайно е надарена с необичаен запас от обич, нали? Ала ако предположим, че като съпруг на едно толкова необикновено създание човек се съмнява в изключителната способност на жена му да обича, тогава какво? Че за да подготви съпруга си, да го уговори, както се оказва, тя лукаво и коварно се бори да отрови ума му, измисля или скалъпва най-фантастични небивалици — разбира се, до една невинни — за преживявания с приятелки преди брака. Без никога да признава открито, че е спала с тях, но го загатва, намеква, вечно намеква, че може и да е било така. И в момента, когато съпругът… аз, с други думи, покаже страх или тревога, тя яростно отрича всякакви подобни неща, настоява, че картината е плод на въображението му… Схващаш ли? Или става твърде сложно?