В Бъро хол си взех кафе и сандвич, после инстинктивно се запътих към „Звездата“ — стар фарсов театър, виждал и по-добри времена. Шоуто вече беше започнало, но карай да върви — тук никога не предлагаха нищо ново нито откъм шеги, нито откъм дупета. Щом влязох в залата, си спомних първото ми идване тук. Старият ми приятел Ал Бъргър и неговата първа дружка Франк Скофийлд ме бяха поканили с тях. По онова време да сме били към деветнайсет-двайсетгодишни. Най-вече си спомнях топлата дружба, която излъчваше този Франк Скофийлд. Дотогава го бях срещал само два-три пъти. Бях нещо много особено за Франк. Обичаше да ме слуша как говоря, вкопчваше се във всяка произнесена от мен дума. Всъщност кой знае защо всичко, което казвах, го очароваше. Що се отнася до Франк, той беше една от най-невероятните личности на света, направо преливаше от обич. Имаше импозантна фигура — тежеше над сто кила, пиеше като смок и никога не можеше да го видиш без пура в уста. Разсмиваше се лесно и тогава коремът му се тресеше като желе. „Защо не дойдеш да живееш с нас? — често ми предлагаше той. — Ще се грижим за теб. Само като те погледна, и ми става по-добре.“ Прости думи, ала честни и искрени. Никой от тогавашната ми весела компания не притежаваше тези непретенциозни качества. Все още никакъв червей не бе разял душата му. Беше невинен, нежен, щедър до глупост.
Но защо беше толкова привързан към мен? Тъкмо това се питах, докато се промъквах към седалката в задната част на партера. Прехвърлих бързо списъка с най-близките ми приятели и се чудех какво ли мисли за мен всеки един от тях. После се сетих за един мой съученик, Лестър Фейбър, чиито устни се свиваха в надменна усмивка всеки път, когато се срещнехме, а това се случваше всеки ден. Никой в класа не го харесваше, учителите — също. Беше се родил вкиснат. „Майната му!“ — помислих си. Чудя се с какво ли си изкарва сега прехраната. И Лестър Принк. Какво ли беше станало с него? Изведнъж видях целия клас, както изглеждахме на онази снимка от завършването. Спомнях си всеки един — имената, ръста, теглото, положението, къде живееха, как говореха, всичко. Странно, никога не се бях натъквал на никого от тях…
Шоуто беше кошмарно — едва не заспах по средата. Но тук беше топло и уютно. Освен това не бързах за никъде. Имаше седем, осем или девет часа за убиване, преди двете да се приберат.
Когато излязох от театъра, времето беше омекнало. Във въздуха се вихреха снежинки. Някакъв необясним порив ме насочи към един оръжеен магазин по улицата. На витрината беше изложен един револвер, който неизменно спирах да разгледам на минаване. Имаше съвършения вид на смъртоносно оръжие.
Спрях както обикновено и притиснах нос о витрината. Едно яко тупване по гърба ме накара да подскоча. Стори ми се, че е гръмнала пушка. Щом се обърнах, един мощен глас възкликна:
— Какво, по дяволите, правиш тук пък ти! Хенри, момчето ми, как си?
Беше Тони Марела. От устата му стърчеше дълга догоряла пура, бомбето му беше игриво килнато настрани, а малките му лъскави очички блестяха както едно време.
Брей, брей и тъй нататък. Обичайната размяна на думи, малко нежни спомени и после въпросът:
— А сега какво правиш?
Изсипах му накратко торбата с жалбите си.
— Лоша работа, Хенри. Божичко, не съм и предполагал, че така си закъсал. Защо не ми каза? Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. — Прегърна ме през рамо. — Какво ще кажеш да пийнем по едно? Може пък да ти помогна.
Опитах се да му обясня, че вече никой не може да ми помогне.
— Само ще си изгубиш времето — казах.
— Хайде, хайде, не ми ги пробутвай тия — сряза ме той. — Откога те познавам! Не знаеш ли, че винаги съм ти се възхищавал — и съм ти завиждал? Всички си имаме върхове и падове. Ето, тук има една малка гостоприемна кръчмичка. Да влезем да похапнем и да пийнем.
Беше бар (скрит от улицата), където очевидно добре го познаваха и го тачеха. Наложи се да ме представят на всички, та дори и на ваксаджийчето.
— Бивш съученик — обясни той, след като ме представи на всички подред. — Писател, божичко! Какво разбирате вие? — Подава ми коктейл с шампанско. — Ето, да пием за това! Джо, какво ще кажеш за хубав сандвич с ростбиф, с много сос… и суров лук. Как ти звучи, Хенри? Боже, не знаеш колко се радвам, че те виждам! Често се чудех какво ли става с теб, какви ги вършиш. Мислех, че сигурно си прескочил до Европа. Смешно, а? А ти през цялото време да се криеш под носа ми.