И продължи да бърбори така, щастлив-прещастлив, поръчваше още напитки, купуваше пури, разпитваше за резултатите от конните надбягвания, поздравяваше новодошлите и ме представяше отново и отново, вземаше пари назаем от бармана, обаждаше се по телефона и т.н. Малко динамо. Свестен тип, това се виждаше от пръв поглед. Приятел на всекиго, преливащ от радост и доброта.
Не след дълго с лакът, опрян на бара, и ръка около раменете ми той каза с приглушен глас:
— Чуй ме, Хенри, дай да си поговорим по същество. В момента съм пипнал една блага работа. Ако искаш, ще те взема. Не е кой знае какво, но може да ти помогне да се позакрепиш. Така де, докато не намериш нещо по-свястно. Какво ще кажеш?
— Разбира се — отвърнах. — Каква е работата?
Работа в отдел „Паркове“, обясни той. Бил секретар на специалния пълномощник. Което означаваше, че той, Тони, се грижеше за ежедневната работа, докато голямата клечка обикаля насам-натам. Политика. Мръсна игра, довери ми той. Някой вечно чака да ти забие нож в гърба.
— Няма да е утре или вдругиден — продължи той. — Нали знаеш, трябва да играя играта. Но веднага ще те включа в списъка. Може да мине месец, преди да ти се обадят. Можеш ли да издържиш?
— Мисля, че да — казах.
— Не се тревожи за парите — додаде той. — Мога да ти дам назаем дотогава, колкото ти трябват.
— Недей — отказах. — Ще се оправя…
— Много си смешен — рече той и стисна ръката ми. — Пред мен няма от какво да се срамуваш. При мен парите ту идват, ту си отиват… ей така! В тази суматоха трябва да си добре подсигурен. Няма бедни политици, знаеш го. Как ги печелим тия пари, е друга работа. Досега съм бил на едно равнище. Не че е лесно… Добре тогава. Ако сега не вземеш нищо, когато ти потрябват, знаеш къде съм. По всяко време! Запомни го!
Стиснах ръката му.
— Какво ще кажеш за още по едно, преди да си тръгнем?
Кимнах.
— О, пропуснах нещо. Може да се наложи да те сложа на кофти работа — за начало гробокопач… Имаш ли нещо против? Само за около седмица. Няма да ти се наложи да се строшиш от работа, ще се погрижа за това. После ще те преместя в канцеларията. Ще смъкнеш товар от гърба ми. Ама само ми кажи няма ли да те използвам добре! Ти си роден писач на писма, а това е половината ми работа.
На излизане…
— Дръж се за писането, Хенри. Роден си за него. А аз нямаше да се завра в тая суматоха, ако имах твоя талант. Аз трябваше да се боря за всичко, което имам. Нали знаеш — „малкото жабарче“.
Стискаме си ръцете…
— Няма да ме разочароваш, нали? Обещай ми! И много здраве на татко ти от мен. Доскоро!
— Доскоро, Тони!
Гледах го как спря такси и скочи вътре. Пак му махнах.
Ега ти късмета! Тони Марела — ни повече, ни по-малко! И тъкмо когато си мислех, че земята е готова да ме приеме!
Осма глава
Странно как се случва понякога. Можеш да ругаеш и да се молиш, да цивриш и хленчиш — и нищо. И после, тъкмо когато си се примирил с неизбежното, се отваря тайна врата, Сатурн се промъква в друга констелация и край с огромния проблем. Или поне така изглежда.
Точно по този прост, неочакван начин един ден, докато Мона отсъстваше, Стася ме информира, че ще ни напуска. Ако не го бях чул от нейните уста, нямаше да повярвам.
Бях така зашеметен и зарадван едновременно, че дори не я попитах защо си тръгва. А тя очевидно не бързаше да сподели информацията. Това, че й е дошло до гуша от театралниченето на Мона, както ми намекна, надали беше достатъчна причина за това внезапно скъсване.
— Нещо против да се поразходим? — попита тя. — Бих искала да ти кажа някои неща на четири очи, преди да си тръгна. Опаковала съм си багажа.
Щом излязохме от къщата, тя попита дали имам възражения да се разходим по моста. „Никакви“ — отвърнах. Бих се съгласил да се разходим и по Белите равнини, ако ми беше предложила.
Фактът, че напуска, събуди съчувствието ми. Тя беше странно създание, но не беше лоша. Спрях да си запаля цигара и я огледах безпристрастно. Приличаше на войник от Конфедерацията, върнал се от войната. В очите й се четеше безнадеждност, но не липсваше и кураж. Тя никъде не беше на мястото си — това се виждаше.
Извървяхме една-две преки в мълчание. После, щом се запътихме към моста, тя изведнъж се отприщи. Говореше тихо и прочувствено. Прости думи за разлика от друг път. Сякаш се изповядваше на куче. Погледът й беше вперен право напред, сякаш прогаряше диря.