Обърнахме се и продължихме.
— Знаеш ли — каза тя, — отгледана съм с поезия. Уитман, Уърдсуърт, Ейми Лоуъл, Паунд, Елиът. Навремето рецитирах цели поеми наизуст! Особено Уитман. Сега мога само да скърцам със зъби. Трябва отново да избягам на запад, и то колкото се може по-скоро. Хоакин Милър… Чел ли си го някога? Поетът на Сиера. Да, искам отново да се разхождам гола и да се отърквам о дърветата. Не ми пука какво мислят хората… Мога да се любя с дърво, но не и с гадостите в панталони, които изпълзяват от тези отвратителни сгради. Нищо им няма на мъжете — в откритите пространства. Но тук — Господи! По-скоро бих мастурбирала, отколкото да позволя на някого да пропълзи в леглото ми. Те са паразити — до един. Вонят!
Като че вече щеше да й избие пяна от вълнение. Но изведнъж млъкна. Цялото й изражение се промени. Направо заприлича на ангел.
— Ще си купя кон — заговори — и ще се скрия в планините. Може би отново ще се науча да се моля. Като малка бродех самичка — понякога дни наред. Сред високите секвои разговарях с Бога. Не че си Го представях като конкретен образ — той беше просто едно велико Присъствие. Разпознавах Бог навсякъде и във всичко. Колко прекрасен ми изглеждаше тогава светът! Преливах от любов и обич. И усещах всичко толкова ясно. Веднъж коленичих да целуна едно цвете. „Толкова си съвършено! — казах му. — Така самодостатъчно. Трябват ти само слънце и дъжд. Получаваш онова, което искаш, без да се молиш. Никога не плачеш за луната, нали, малка теменужке? Никога не искаш да си нещо по-различно от онова, което си.“ Така разговарях с цветята. Да, знаех как да общувам с Природата. И всичко беше съвсем естествено. Истинско. Ужасно истинско.
Млъкна и ме погледна изпитателно. Сега дори още повече приличаше на ангел. Дори и ако нахлупеше някоя смахната шапка, пак щеше да изглежда ангелски. После, когато започна да се изповядва сериозно, изражението й отново се промени. Но ореолът си остана.
Онова, което я изкарало от релси, опитваше се тя да ми обясни, било изкуството. Някой й пуснал мухата, че е художничка.
— О, това не е съвсем вярно! — възкликна тя. — Винаги съм имала талант и той изби рано. Но в онова, което правех, нямаше нищо изключително. Всеки искрен човек притежава зрънце талант.
Опитваше се да ми изясни как е станала промяната, как започнала да осъзнава изкуството и себе си като художник. Дали е било, защото е била толкова различна от тези около нея? Защото е гледала с други очи? Не беше сигурна. Но знаеше, че един ден това се случило. Само за една нощ изгубила невинността си. Оттогава нататък, каза тя, всичко изглеждало другояче. Цветята вече не разговаряли с нея, нито пък тя — с пейзажа. Когато гледала Природата, виждала я като стихотворение или пейзаж. Вече не била едно цяло с Природата. Започнала да анализира, да пресъздава, да налага собствената си воля.
— Каква глупачка бях! За нула време толкова пораснах, че обувките ми отесняха. Природата не ми стигаше. Копнеех за градския живот. Смятах себе си за космополитен дух. Да се отъркам о колеги творци, да разгърна идеите си в дискусия с интелектуалци — това се превърна в повеля. Жадувах да видя великите произведения на изкуството, за които бях чувала толкова много или по-скоро бях чела толкова много, защото никой от познатите ми никога не говореше за изкуство. Освен един човек — онази омъжена жена, за която съм ти разказвала. Тя беше прехвърлила трийсетте, много светска. Самата тя не притежаваше и грам талант, но много обичаше изкуството и притежаваше отличен вкус. Тъкмо тя ми отвори очите не само за света на изкуството, но и за други неща. Разбира се, влюбих се в нея. Как да не се влюбя? За мен тя беше майка, учителка, покровителка, любима — всички в едно. Всъщност тя беше целият ми свят.
Прекъсна излиянията си, за да ме попита дали не ме отегчава.
— Странното е — продължи тя, — че тъкмо тя ме изтика във външния свят. Не мъжът й, както може би съм те подвела. Не, ние тримата се разбирахме добре. Никога не бих легнала с него, ако тя не ме бе подтикнала. Тя беше стратег също като теб. Разбира се, с мен той така и не стигна доникъде — успяваше най-много да ме прегърне и да притисне тялото си към моето. Когато се опитваше да ме насили, аз се дърпах. Очевидно това не го притесняваше твърде много — или пък се преструваше, че е така. Предполагам, че цялата тази работа ти звучи странно, но всичко беше съвсем невинно. Вероятно съм обречена да остана девица. Или девица по душа. Уф! Как раздувам тази история! Както и да е, смисълът е, че тъкмо те, и двамата, ми дадоха пари да замина на изток. Трябваше да постъпя в художествено училище, да работя здраво и да си завоювам име.