Изведнъж млъкна.
— А я ме погледни сега! Какво съм аз? В какво се превърнах? В бродяга, по-фалшива даже и от твоята Мона!
— Не си фалшива — възразих. — Не се приспособяваш, това е.
— Няма нужда да любезничиш.
За миг ми се стори, че ще избухне в сълзи.
— Ще ми пишеш ли някой път?
— Защо не? Щом ще ти достави удоволствие, разбира се!
После, също като малко момиченце, тя каза:
— Ще ми липсвате и двамата. Ужасно ще ми липсвате.
— Е — казах, — с това е свършено. Гледай напред, не назад.
— На теб ти е лесно да го кажеш. Ти ще имаш нея. А аз…
— Сама ще ти е по-добре, повярвай ми. По-добре сам, отколкото с някого, който не те разбира.
— Много си прав — и тя изхихика срамежливо. — Знаеш ли, един път се опитах да накарам едно куче да ме обладае. Беше толкова нелепо. Най-накрая то ме ухапа по бедрото.
— Трябваше да опиташ с магаре — те са по-податливи.
Бяхме стигнали края на моста.
— Нали ще се опиташ да ми намериш пари? — попита тя.
— Разбира се. А ти недей забравя да се престориш, че си размислила и оставаш. Инак ще ни устроят страховита сцена.
Сцена имаше, както и предсказах, но в мига, в който Стася омекна, тя секна като пролетен дъждец. Да наблюдавам скръбта на Мона обаче за мен беше не само депресиращо, но и унизително. Когато се прибрахме, я заварихме в тоалетната — ревеше като прасе. Беше намерила опакованата чанта, заключения куфар и стаята на Стася в състояние на див безпорядък. Знаеше, че този път е дотук.
Съвсем естествено беше за нея да ме обвини, че съм вдъхновил този ход. За щастие Стася го отрече разпалено. Защо тогава е решила да си тръгне? На това Стася неубедително отговори, че всичко й било писнало. После — бум, бум! — като куршуми захвърчаха укорните въпроси на Мона:
— Как можа да го кажеш? Къде ще отидеш? Какво съм направила, че да те настроя срещу мен? — Можеше да изстреля и още сто такива. Както и да е, с всеки укор ставаше все по-истерична. Сълзите й преминаха в ридания, а риданията — в стенания.
Това, че щеше да ме има целия за себе си, нямаше значение. Очевидно аз не съществувах освен като трън в задника.
Както казах, Стася най-накрая се смили, но чак след като Мона бушува, вилня, моли се и умолява. Зачудих се защо тя позволи тази сцена да се проточи толкова. Удоволствие ли й доставяше? Или пък беше толкова отвратена, че чак се очарова? Питах се какво ли би станало, ако не бях до нея.
Аз не издържах — обърнах се към Стася и я заувещавах да размисли.
— Не си тръгвай още — умолявах я. — Тя наистина има нужда от теб. Тя те обича, не виждаш ли?
А Стася ми отговаря:
— Точно затова трябва да си отида.
— Не — казах. — Ако някой трябва да си тръгне, това съм аз. — В този миг наистина го мислех.
— Моля те — каза Мона, — не си тръгвай и ти! Защо е нужно някой от вас да си тръгва? Защо? Защо? Искам ви и двамата. Имам нужда от вас. Обичам ви.
— Чували сме го и преди — Стася сякаш все още беше непоколебима.
— Но аз говоря сериозно! — възкликна Мона. — Без вас аз съм нищо. И сега, когато най-накрая се сприятелихте, защо не заживеем всички заедно в мир и хармония? Ще направя всичко, каквото поискате. Но не ме изоставяйте, моля ви!
Отново се обърнах към Стася:
— Тя е права. Този път може да се получи. Ти не ревнуваш от мен… защо аз да ревнувам от теб? Обмисли го, а? Ако аз те притеснявам, успокой се. Искам да я видя щастлива — нищо повече. Ако да останеш с нас ще я направи щастлива, тогава ти казвам: остани! Може би и аз ще се науча да бъда щастлив. Поне съм станал по-толерантен, не мислиш ли? — усмихнах й се фалшиво. — Хайде, какво ще кажеш? Няма да съсипеш три живота, нали?
Тя рухна върху един стол. Мона коленичи в нозете й и положи глава в скута й, после бавно вдигна очи и погледна умолително Стася.
— Ще останеш, нали?
Стася я отблъсна нежно.
— Да — отвърна тя, — ще остана. Но при едно условие. Без повече сцени.
Сега погледите им бяха фокусирани върху мен. В края на краищата виновникът бях аз. Аз бях провокирал всички сцени. Щях ли да се държа прилично? Това беше немият им въпрос.