Тя седна. Лицето й внезапно придоби сериозен вид. Приседна на ръба на леглото и ме погледна изпитателно. Изведнъж на лицето й се изписа усмивка, сатанинска усмивка, и тя възкликна:
— Значи такава е играта ти! Сега ти искаш да отровиш моя ум! — щом го каза, сълзите й бликнаха и тя се разрида.
За късмет Мона се прибра точно в разгара на рева.
— Какво правиш с нея? — беше първото, което каза. Обгърна раменете на горкичката Стася, започна да я гали по косата и да й шепне успокоително.
Трогателна сцена. Ала малко прекалено истинска за мен, че да се трогна.
Развръзката: Стася не бива и да се опитва да си тръгне. Трябва да остане и да си отспи добре.
Стася ме поглежда въпросително.
— Разбира се, разбира се! — казвам. — В такава нощ и куче не бих изпъдил.
Най-шантавото нещо в тази сцена, като си я припомням сега, беше Стася, издокарана в мека ефирна нощничка. Ако имаше и лула в устата, щеше да е идеално.
Да се върнем към Фьодор… Понякога направо ме хващаше краста от вечните им глупотевини за Достоевски. Аз самият никога не съм претендирал, че разбирам Достоевски. Във всеки случай поне не целия. (Познавам го, както човек познава сродна душа.) Нито пък съм го изчел целия, дори и до днес. Винаги съм си мислел да оставя последните няколко хапки за четене на смъртното легло. Например не съм сигурен дали съм чел Сънят на смешния човек или съм слушал за него. Не съм и никак сигурен дали знам кой е Марцион и какво е марционизъм. У Достоевски, както и в самия живот, има много неща, които бих желал да останат мистерия. Обичам да мисля за Достоевски като за личност, обвита в непроницаемата аура на мистерията. Например никога не мога да си го представя с шапка — каквито е нахлупил Свегенборг на ангелите си. Нещо повече, винаги съм очарован да узная какво имат да кажат другите за него — дори и когато техните възгледи ми се струват безсмислени. Само преди ден се натъкнах на цитат, който съм драснал в един бележник. Вероятно от Бердяев. Ето го: „След Достоевски човекът вече не е същият като преди.“ Ободрителна мисъл за болното човечество.
Що се отнася до следващото, никой освен Бердяев не би могъл да напише това: „При Достоевски има сложно отношение към злото. Може до голяма степен да изглежда така, сякаш той е заблуден. От една страна, злото си е зло, то следва да бъде разобличавано и трябва да бъде изпепелявано. От друга страна, злото е духовен опит на човека. Такава е човешката съдба. Докато върви по пътя си, човек може да се обогати, изживявайки злото, но е нужно това да се разбира правилно. Не самото зло го обогатява; той се обогатява от онази духовна сила, която се надига в него, за да преодолее злото. Човекът, който казва: «Ще се предам на злото; за да се обогатя», никога не се обогатява — той загива. Но именно злото е това, което подлага на изпитание човешката свобода…“
А сега още един цитат (пак от Бердяев), защото ни приближава с една крачка до рая…