На влизане в новия му кабинет се опитвах да си спомня колко години са минали, откакто за последен път съм разговарял с него. В чакалнята имаше само двама-трима клиенти. Не като едно време, когато имаше само правостоящи; жени, увити в шалове, със зачервени очи седяха, притиснали подутите си бузи, някои държаха хлапета, всичките бедни, кротки, смачкани, способни да седят там с часове. Новият кабинет беше по-различен. Мебелировката изглеждаше чисто нова, луксозна и удобна, по стените бяха окачени картини — хубави — и всичко беше безшумно, дори бормашината. Обаче нямаше самовар.
Едва бях седнал, когато вратата на залата за мъчения се отвори и изхвърли един клиент. Той веднага дойде при мен, ръкува се топло и ме помоли да изчакам няколко минути. Нищо сериозно, нали, надяваше се. Казах му да продължава спокойно. Няколко дупки, нищо повече. Седнах пак и взех едно списание. Докато го зяпах, реших, че ще е най-добре да кажа, че на Мона й предстои операция. Тумор във вагината или нещо такова.
При Док Забриски няколко минути обикновено означаваха час-два. Ала не и този път. Всичко вървеше гладко и експедитивно.
Сенах в голямото кресло и разтворих широко уста. Имаше само една мъничка дупчица — веднага щеше да я пломбира. Докато стържеше с машината, той ме засипа с въпроси: Как върви? Пиша ли още? Деца имам ли? Защо не съм го издирил по-рано? Как е еди-кой си? Още ли карам онова колело? На всичките отговарях със сумтене и въртене на очи.
Най-накрая всичко свърши.
— Не бягай! — рече ми той. — Първо пийни с мен едно! — Отвори едно шкафче и извади бутилка отличен скоч, после придърпа до мен една табуретка. — А сега ми разкажи всичко за себе си!
Наложи ми се да направя доста пространен увод, преди да стигна до темата. Тоест какво е сегашното ми положение, във финансов смисъл и иначе. Най-накрая го изръсих — туморът. Той веднага ме информира, че имал добър приятел, отличен хирург, който щял да свърши работата без пари. Това ме обърка. Можах да кажа само, че всичко вече е уредено, че вече съм дал сто долара предплата за операцията.
— Разбирам — каза той. — Лошо. — Замисли се, после попита: — Кога трябва да изплатиш остатъка?
— Вдругиден.
— Виж какво — каза ми той, — ще ти дам чек със задна дата. В момента банковият ми баланс е лош, много лош. Колко точно ти трябват?
Казах му — двеста и петдесет долара.
— Срамота — рече той. — Можех да ти спестя всички тези разходи.
Изведнъж ме налегнаха угризения.
— Чуй — рекох му, — зарежи! Не искам да ти вземам последния грош.
Не щеше и да чуе. Хората се бавели с плащането на сметките, това е, обясни ми той. Изкара една счетоводна книга, започна да я прелиства.
— До края на месеца имам да взимам над три хиляди долара. Нали виждаш — ухили се той, — не съм бедняк.
С чека на сигурно място в джоба аз се помотах още малко за приличие. Когато най-накрая ме изпрати до асансьора — вече бях с единия крак в него, — той рече:
— По-добре ми звънни, преди да депозираш чека… за да сме сигурни, че е подплатен. Ще го направиш ли?
— Ще го направя — и му махнах за довиждане.
Същият сърдечен човек, мислех си аз, докато асансьорът слизаше. Лошо, че не успях да получа и някой долар в брой. Кафе и парче пай — от това имах нужда сега. Бръкнах в джоба си. Не ми стигаха само няколко пенита. Все същата стара история.
Докато отивах към библиотеката на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и втора улица, започнах да преценявам положителните и отрицателните страни на ваксаджийската професия. Това пък откъде ли ми хрумна, зачудих се. Гоня четирийсетака, а пък си мисля как ще лъскам хорските патъци. Как се скита умът!
Докато минавах покрай еспланадата, охранявана от кротките каменни лъвове, ме обзе импулс да посетя библиотеката. В огромната читалня винаги беше приятно и уютно. Освен това изведнъж бях развил любопитство да видя как са я карали другите литературни творци на моите години. (Имаше и възможност да се натъкна на някой познат и все пак да си получа пая и кафето.) Едно беше сигурно — няма нужда да задълбавам в личния живот на такива като Горки, Достоевски, Андреев и който и да е от сорта. Или пък в Дикенсовия. Жул Верн! Ето един писател, за чийто живот не знаех абсолютно нищо. Можеше да се окаже интересно. Някои автори като че ли изобщо нямаха личен живот — всичко влизаше в книгите им. Други, например Стриндберг, Ницше, Джек Лондон… техния живот познавах почти като своя собствен.