След минута или час — какво значение имаше? Бях негов съучастник. Изход нямаше. Играта свърши.
Опитвах се да си представя колко са ни оскубали. Каквато и да беше сумата, знаех, че Осиецки не разполага с нея. Седях там като плъх в дупката си и чаках капанът да щракне. Ожаднях. Протегнах ръка към шампанското и друг келнер, по риза, дойде и започна да раздига масата. Първо грабна бутилката. После раздигна и остатъците. Не пропусна и трошица. Най-накрая отнесе и покривката.
Зачудих се дали някой няма да измъкне и стола изпод мен — или ще ми тикне метла в ръката и ще ми изкомандва да се хващам на работа.
Когато си объркан, върви пусни една вода. Добра идея, рекох си. Така можеше и да мярна Осиецки.
Намерих тоалетната в края на коридора, тъкмо зад асансьора. Звездите бяха угаснали. Вече нямаше сини небеса. Само проста, всекидневна реалност — бях и брадясал. На връщане мярнах четирима-петима юнака, скупчени в ъгъла. Изглеждаха стъписани от ужас. Над тях се извисяваше грамадата на гад в униформа. Изглеждаше завършен побойник.
Но Осиецки не се виждаше никакъв.
Върнах се на масата и седнах. Бях ожаднял дори още повече. Чаша проста чешмяна вода би ме задоволила, но не смеех да си поискам. Синьото бе избледняло до пепел. Сега различавах предметите по-ясно. Беше като край на сън, когато краищата се разнищват.
„Какво ли прави той? — не спирах да се питам. — Дали се опитва да се измъкне с приказки?“
Потрисах се, като си помислех какво ще ни се случи, ако онова изчадие в униформа ни подбере.
Мина половин час, докато Осиецки се появи отново. Изобщо не изглеждаше по-зле от мъченията, които подозирах, че е изтърпял. Всъщност се усмихваше и се кискаше едновременно.
— Да вървим — каза той. — Всичко е уредено.
Скочих на крака.
— Колко? — попитах, докато препускахме към гардеробната.
— Познай!
— Не мога.
— Почти стотарка — каза той.
— Не!
— Чакай — рече той. — Изчакай, докато излезем.
Сега мястото изглеждаше като фабрика за ковчези.
Наоколо скитаха само привидения. На дневна светлина сигурно изглеждаше още по-зле. Сетих се за ония момци, дето ги видях скупчени в ъгъла. Зачудих се как ли ще изглеждат те — след процедурата.
Когато излязохме навън, се зазоряваше. Нищо не се виждаше освен препълнените кофи за боклук. Дори и котките бяха изчезнали. Запътихме се бързо към най-близката метростанция.
Той се изкикоти. После каза:
— Не ни струва и грош.
Започна да ми обяснява какво се е случило в кабинета на управителя. „За ненормален — помислих си — ти си хитър като лисица!“
Ето какво станало… След като извадил от джобовете си всичките си пари в брой — някакви си дванайсет-тринайсет долара — той предложил да напише чек за остатъка. Управителят, разбира се, му се изсмял в лицето. Попитал Осиецки дали е забелязал нещо на път за кабинета му. Осиецки много добре знаел за какво говори той. „Говорите за онези мъже в ъгъла?“ — да, и те били предложили да платят с фалшиви чекове. Посочил часовниците и пръстените на бюрото си. Осиецки разбрал и това. После, невинен като агънце, предложил да ни задържат, докато банките отворят. Телефонно обаждане щяло да потвърди има ли покритие чекът, или не. Последвал разпит. Къде работел? В какво? Откога живеел в Ню Йорк? Женен ли бил? Имал ли и спестовна сметка? И така нататък.
Онова, което всъщност обърнало нещата в негова полза, мислеше Осиецки, била визитката, която той показал на управителя. Тя и чековата книжка — и двете били на името на виден архитект, приятел на Осиецки. Оттам нататък натискът отслабнал. Върнали му чековата книжка и Осиецки веднага написал чек — включително и щедър бакшиш за келнера!
— Смешна работа — рече той. — Но този дребен щрих — бакшишът — ги впечатли. Мен той би ме направил подозрителен. — Той се ухили по обичайному, този път с малко плюнка. — И това беше.
— Но какво ще каже приятелят ти, когато открие, че си подписал чек от негово име?
— Нищо — беше спокойният отговор. — Той е мъртъв. Почина само преди два дни.
Естествено, смятах да го попитам как така чековата книжка на приятеля му се е оказала у него, но си рекох „майната му! Човек, който е побъркан и хитрец едновременно, може всичко да обясни. Зарежи!“
И вместо това попитах:
— Не си прост ти, а?
— Налага ми се — отвърна той. — Поне в този град.