Докато пътувахме с метрото, той се наведе и изкрещя в глухото ми ухо:
— Хубав рожден ден, а? Хареса ли ти шампанското? Тия бяха прости… всеки можеше да ги преметне!
На Бъро хол, където отново излязохме на въздух, той се спря и се загледа в небето — лицето му грееше от радост и доволство.
— Кукуригууу! — изкукурига той, а после раздрънка монетите в джоба си. — Какво ще кажеш да закусваме при Джо?
— Чудесно — отвърнах. — Бекон с яйца ще ми дойде добре.
Докато влизахме в ресторанта — „Значи според теб постъпих доста хитро, а? Това нищо не беше. Трябваше да ме видиш в Монреал. Искам да кажа, като въртях публичния дом.“
Изведнъж се паникьосах. Пари… кой имаше нари? Нямаше отново да изтърпя същото представление.
— Какво те прихваща? — попита той. — Имам пари, разбира се.
— Имам предвид в брой. Не ми ли каза, че си жертвал банкнотите от джоба ти?
— Как не — рече. — Върнаха ми ги, като подписах чека.
— Поех шумно въздух.
— Олеле! — възкликнах. — Това удари всичко в земята! Ти не си хитрец, ти си магьосник!
Сега не говорим за друго, освен за Париж. Париж ще реши всичките ни проблеми. Междувременно всеки трябва да си намери работа. Стася ще прави кукли и посмъртни маски. Мона ще продава своята кръв, защото моята не струва.
Междувременно, каквито сме си работни пиявици, нови балами предлагат да им изсмучем кръвта. Един от тях е индианец чероки. Индианец-никаквец — вечно пиян и гаден. Обаче като се напие, си хвърля парите на вятъра… Друг пък предложи да ни плаща наема всеки месец. Остави първата вноска в плик под вратата преди няколко нощи, докато спяхме като заклани. Има и един хирург евреин, също намислил да помага — специалист по джудо. Доста странно за човек с неговото положение — това ме стъписва. Добър е за щрих в последния момент. После, онзи мошеник, дето те двете го бяха вдигнали на крака. В замяна на услугите си той иска сегиз-тогиз по някой сандвич, върху който някоя от тях трябва да направи малко пиш-пиш.
По време на този нов изблик на безумие сменихме стенната украса — сега жилището прилича на музея на мадам Тюсо. Нищо друго освен скелети, посмъртни маски, арлекини-дегенерати, надгробни камъни и мексикански божества — всичките в крещящи цветове.
От време на време, дали от вълнение или от безумните им напъни, те получават страхотни пристъпи на повръщане. Или дрисък. Едно след друго, като в „Рамаяна“.
После един ден, отвратен от всичката тая безсмислена дейност, ме осени умна идея. Ей тъй на, реших да се свържа с брата на Мона — не онзи от Уест Пойнт, а другият, по-малкият. Тя винаги го описваше като много искрен и много прям. Не знаел как се лъже, така се изрази веднъж.
Да, защо пък да нямам куража за един задушевен разговор? Няколко прости факти, няколко студени истини щяха да бъдат приятна интермедия в непрекъснатия поток от фантазии и суетня.
И така, обаждам му се. За моя почуда той няма търпение да дойде да се видим. Казва, че отдавна искал да ни посети, но Мона не щяла и да чуе. Звучи умно, откровено, общо взето sympathique по телефона. Момчешки, все едно ми обяснява, че скоро се надява да стане адвокат.
Един поглед към музея на изродите, който обитаваме, и той е втрещен. Обикаля наоколо в транс, зяпа това и онова, клати неодобрително глава.
— Значи така живеете? — повтаря той отново и отново. — Идеята е нейна, без съмнение. Боже, колко е смахната тя!
Предлагам му чаша вино, но той ме осведомява, че не близва алкохол. Кафе? Не, чаша вода е достатъчна.
Питам го дали тя винаги е била такава. В отговор той ми обяснява, че никой в тяхното семейство не знаел много за нея. Тя вечно била самостоятелна, вечно потайна, вечно се преструвала, че нещата са други, а не такива, каквито са. Нищо друго освен лъжи, лъжи и лъжи.
— Но каква беше, преди да постъпи в колежа?
— Колеж ли? Тя и гимназия не е завършила. Напусна дома на шестнайсет години.
Намекнах възможно най-тактично, че вероятно условията у дома са я потискали.
— Може би не е могла да приеме мащехата си — додадох.
— Мащеха ли? Казала ти е, че е имала мащеха? Кучка такава!
— Да — отвърнах. — Вечно настоява, че не се разбирала с мащехата си. От друга страна, много обичала баща си. Така твърди тя. Били много близки.
— И какво друго? — устните му бяха присвити от гняв.