Няколко дена по-късно почуках на вратата им. Беше вечерта, времето за вечеря беше минало. Отвори брат й. (Надали си спомняше, че преди няколко години, когато наминах да проверя дали Мона наистина живее там или адресът е фалшив, той ми беше затръшнал вратата.) Сега влязох вътре. Малко се бях поразтреперал. Колко често се опитвах да си представя този интериор, този неин дом, да я поставя сред семейството й като дете, като момиче, като зряла жена!
Майка й дойде да ме поздрави. Същата жена, която бях мярнал преди години да простира прането. Жената, която бях описал на Мона само за да ми се изсмее тя в лицето. (Това е била леля ми!)
Изражението на майката беше тъжно, измъчено от грижи. Сякаш не се беше смяла или усмихвала от години. Говореше с лек акцент, но гласът й беше приятен. Ала никак не приличаше на този на дъщеря й. Нито пък забелязвах някаква прилика в чертите им.
Прилягаше й — защо, не можех да кажа — да заговори направо по същество. Тя истинска майка ли й беше или мащеха? (Това беше най-голямата болка.) Тя отиде до шкафа и извади няколко документа. Единият беше брачното й свидетелство. Другият — актът за раждане на Мона. После снимки — на цялото семейство.
Седнах на масата и ги разгледах подробно. Не че ги мислех за подправени. Бях потресен. За първи път се сблъсквах с фактите.
Записах името на селото в Карпатите, където бяха родени майка й и баща й. Разгледах снимката на къщата, в която бяха живели във Виена. Дълго и с обич съзерцавах всички снимки на Мона, като започнем с повитото бебе, през странното чуждо дете с дълги черни къдрици, та до петнайсетгодишната Режав или Моджеска, чиито дрехи изглеждаха гротескно, ала някак си успяваха да подчертаят индивидуалността й. Ето го и баща й — който толкова я обичал! Красив, изискан на вид мъж. Можеше да е лекар, секретар на хазната, композитор или скитащ учен. Що се отнася за онази нейна сестра, да, тя беше даже още по-красива от Мона, не можеше да се отрече. Но красотата се разтваряше в кротостта й. Бяха от едно и също семейство, но едната принадлежеше на народа си, докато другата бе див плод, роден от вятъра.
Когато най-сетне вдигнах очи, видях, че майка й плаче.
— Значи тя ти е казала, че аз съм й мащеха? Какво я е накарало да каже подобно нещо? И че съм се държала жестоко с нея… че не съм искала да я разбера. Не разбирам… не разбирам.
Разрида се горчиво. Братът се приближи и я прегърна.
— Не го приемай толкова навътре, мамо. Тя винаги си е била странна.
— Да, странна, но това… това е все едно предателство. Срамува ли се тя от мен? Какво съм направила, кажи ми, че да се държи така?
Исках да кажа нещо утешително, но не можех да намеря думи.
— Жал ми е за тебе — каза майката. — Сигурно никак не ти е лесно. Ако не бях я родила, бих повярвала, че е нечие чуждо дете, не мое. Повярвай ми, като малка не беше такава. Не, тя беше добро дете, уважаваше възрастните, беше послушна, гледаше все да ти угоди. Промяната дойде внезапно, сякаш дяволът я обсеби. Вече нищо, което казвахме или вършехме, не й харесваше. Превърна се в непозната сред нас. Какво ли не опитахме, но без полза.
Тя отново рухна, зарови лице в шепите си и зарида. Неконтролируеми спазми разтресоха цялото й тяло.
Искаше ми се да си тръгна колкото се може по-бързо. Бях чул достатъчно. Но те настояха да ме почерпят с чай. И аз седнах и заслушах. Изслушах историята на живота на Мона още от времето, когато е била дете. Любопитно, но в нея нямаше нищо необичайно или забележително. (Само една дребна подробност улучи целта. „Тя винаги си виреше носа.“) В някакъв смисъл беше доста утешително да знаеш тези прости факти. Сега можех да свържа двете страни на монетата… Що се отнася до внезапната промяна, това не ме слиса чак толкова. И с мен се беше случило същото, в края на краищата. Какво ли знаят майките за рожбите си? Подтикват ли своенравните да споделят своите тайни копнежи? Опитват ли се да проникнат в сърцето на детето? Признават ли някога, че и те са чудовища? И ако едно дете се срамува от кръвта си, как ще го съобщи на майка си?
Като гледах тази жена, тази майка, и я слушах, не откривах в нея нищо, което, ако бях нейна рожба би ме привлякло към нея. Дори и само жалният й вид би ме отблъснал. Да не говорим за гордостта й. Виждаше се, че синовете й се държат добре с нея — еврейските синове обикновено са такива. А и едната дъщеря, слава на Йехова, се беше омъжила успешно. Но я имаше и черната овца, този трън в задника й. Мисълта за това я изпълваше с вина. Беше се провалила. Беше родила гнил плод. И тя, дивачката, се беше отрекла от нея. Какво по-голямо унижение би могла да понесе една майка от това, да я нарекат мащеха?