Една улица, която Стася ми посочи, ми се заби в ума — на нея се намираше Академията за изящни изкуства (Каза, че се надява един ден да учи там.) Името на улицата беше „Бонапарт“. (Знаех ли тогава, че това ще е първата странична уличка, която ще обитавам след пристигането си в Париж.) През една пряка — на улица „Висконти“ — някога Балзак държал издателство, начинание, което щяло да го разори в идните години. На друга пресечка на улица „Бонапарт“ някога живял Оскар Уайлд.
Дойде денят, в който трябваше да се явя на работа. Пътуването до канцеларията на Парковия отдел беше дълго-предълго. Тони ме чакаше с разтворени обятия.
— Не се налага да се бъхтиш до смърт. — Имаше предвид, в качеството ми на гробар. — Просто се пробвай. Никой няма да ти държи сметка. — Тупна ме яко по гърба. — Достатъчно силен си, за да държиш лопата, нали? И да караш количката с пръст?
— Естествено, че съм — уверих го.
Той ме представи на началника, нареди му да не ме юрка много и се запъти с бавна крачка към канцеларията. Каза, че след седмица ще работя до него, в собствения кабинет на пълномощника.
Хората се държаха с мен любезно, вероятно заради меките ми ръце. Даваха ми само най-леката работа. С нея можеше да се справи и момченце.
Първия ден ми беше изключително приятно. Ръчен труд — колко хубаво беше! А и свежият въздух, мирисът на пръстта, чуруликащите птички! Нов подход към смъртта. Какво ли беше да изкопаеш собствения си гроб? Жалко, рекох си, че ние всички сме задължени да направим тъкмо това на някой етап от живота си. Човек може би би се чувствал по-уютно в гроб, изкопан със собствените му ръце.
Какъв апетит ми се отвори, когато се прибрах вечерта от работа! Не че някога ми е липсвал. Странно — да се върнеш от работа като всеки обикновен човечец и да намериш вкусна вечеря, която очаква да я погълнеш! На масата имаше цветя, както и бутилка от най-хубавото френско вино. Малцина гробокопачи у дома ги очакваше такова угощение. Заслужил гробокопач, това бях аз. Шекспиров гробокопач. Наздраве!
Естествено, това беше първата и последна такава вечеря. И все пак жестът беше мил. В края на краищата не заслужавах изключително внимание за честния си труд.
С всеки ден работата ставаше малко по-тежка. Великият момент дойде, когато стоях на дъното на дупка и хвърлях лопати пръст през рамо. Прекрасно творение. Дупка в земята? Има дупки и дупки. Това беше свещена дупка. Специална, от Адам Кадмус до Адам Омега.
Бях всичко в деня, когато стигнах дъното. Бях копачът и изкопаното. Да, тъкмо на дъното на гроба, с лопата в ръка, разбрах, че в усилията ми има нещо символично. Макар че тялото на друг щеше да легне в тази дупка, чувствах се като на собственото си погребение. (J’aurai un bel enterrement.) Беше забавна книжка — онази, „Погребението ми ще е прекрасно“. Но не беше забавно да стоиш в бездънна яма, обхванат от лошо предчувствие. Може би наистина копаех собствения си гроб, символично казано. Е, след ден-два посвещаването ми щеше да завърши. Можех да го понеса. Освен това скоро щях да докосна и първата си заплата. Какво събитие! Не че сумата беше голяма. Не, но я бях спечелил „с пот на чело“.
Сега беше четвъртък. После петък. После — денят на заплатата.
В четвъртък, този ден на лошите предчувствия, атмосферата вкъщи бе просмукана от нов елемент. Не можех да кажа какво точно ме обезпокои толкова. Със сигурност не беше това, че те бяха свръхестествено весели. Често ги прихващаше така. Очакваха твърде много — само така можех да го изразя. Но какво? И начинът, по който ми се усмихваха — така, както се усмихваш на дете, нетърпеливо да узнае нещо. Усмивка, която казва: „Ти само почакай, съвсем скоро ще разбереш!“ Най-тревожното беше, че нищо казано от мен не ги дразнеше. Бяха непоклатимо безучастни.
Следващата вечер, в петък, се прибраха с баретки. „Какво ги прихваща? — запитах се. — Да не би да си мислят, че са вече в Париж?“ Забавиха се прекомерно в банята. И пак пееха, пееха като луди — едната в банята, другата под душа. „Нека те наричам «мила», влюбен съм… ооо-оо-оо…“ А после — „Типерари“. Голяма веселба. Как се смееха и се кискаха! Преливаха от щастие, дявол ги взел!