Не можах да устоя да не надникна. Стася стоеше във ваната и търкаше катеричката си. Не изпищя, нито дори възкликна „О!“. Що се отнася до Мона, тя току-що беше излязла изпод душа с хавлия, метната около кръста.
— Ще те подсуша — казах аз и грабнах хавлията.
Докато я търках, галех и милвах, тя мъркаше като котка. Най-накрая я напръсках цялата с одеколон. И това й хареса.
— Прекрасен си — каза ми тя. — Наистина те обичам, Вал. Наистина. — Прегърна ме сърдечно.
— Утре ще ти плащат, нали? — продължи тя. — Иска ми се да ми купиш сутиен и чифт чорапи. Имам страшна нужда от тях.
— Разбира се — отвърнах. — Нещо друго желаеш ли?
— Не, мили Вал, това е всичко.
— Сигурна ли си? Мога да ти купя всичко, от което се нуждаеш — утре.
Тя ме погледна свенливо.
— Добре, само още едно нещо.
— Какво?
— Букетче теменужки.
Увенчахме тази сцена на брачно блаженство с едно разкошно ебане, два пъти прекъсвано от Стася, която се преструваше, че търси това или онова и продължи да снове из коридора дори и след като утихнахме.
А после се случи нещо наистина смахнато. Тъкмо когато задрямвах, и кой дойде до леглото, наведе се и ме целуна по челото — Стася!
— Лека нощ! — пожела ми тя. — Приятни сънища!
Бях твърде изтощен, че да тормозя мозъка си с тълкувания на този странен жест. „Самотна е, ето какво!“ — само това можах да измисля в момента.
На сутринта те се вдигнаха още преди да се разсъня. Пак весели, пак нетърпеливи да ми угодят. Можеше ли да ги е прихванало заради заплатата, която щях да донеса? И защо ягоди за закуска? Ягоди, удавени в сметана. Леле!
После се случи още едно необичайно нещо. Като тръгнах, Мона настоя да ме изпрати до вратата.
— Какво става? — попитах. — Защо?
— Искам да те изпратя, това е. — И тя ми хвърли една от онези усмивки, снизходително-майчинските.
Остана до парапета в лекото си кимоно, докато се отдалечавах. По средата на пряката се обърнах да видя още ли е там. Там беше. Махна ми за довиждане. И аз й махнах.
Във влака дремнах за кратко. Какво прекрасно начало на деня! И нямаше повече гробове за копаене. Ягоди за закуска. Мона, която ми маха за довиждане. Всичко беше толкова прекрасно, че нямаше накъде повече. Върховно. Най-сетне бях влязъл в релси.
В съботите работехме на половин ден. Взех си надниците, обядвах с Тони, докато той ми обясняваше какви са новите ми задължения, после се разходихме из парка и най-накрая се прибрах вкъщи. На връщане купих два чифта чорапи, сутиен, букетче теменужки и немски кейк с извара. (С кейка щях да се почерпя сам.)
Когато стигнах вкъщи, вече се беше стъмнило. Вътре не светеше. Странно, помислих си. Да не би да си играеха на криеница с мен? Влязох, запалих няколко свещи и се огледах набързо. Нещо не беше наред. За миг си помислих, че вкъщи са влезли крадци. Погледът към стаята на Стася само засили опасенията ми. Куфарите й ги нямаше. Всъщност в стаята не беше останало нищо нейно. Дали не беше избягала от клетката? Заради това ли беше целувката за лека нощ? Огледах останалите стаи. Някои от чекмеджетата на бюрото бяха отворени, навсякъде бяха разхвърляни дрехи. Безпорядъкът издаваше, че евакуацията е била бурна и внезапна. Премалата, която ме бе обзела на дъното на гроба, ме връхлетя.
Стори ми се, че виждам лист хартия на бюро го до прозореца — вероятно бележка. И разбира се, там под преспапието имаше бележка, написана с молив. Почеркът беше на Мона.
„Скъпи Вал — гласеше тя. — Тази сутрин отплувахме с «Рокамбол». Нямах куража да ти го кажа. Пиши ми чрез Американ Експрес, Париж. С обич…“
Прочетох я пак. Всеки го прави, когато вестта е съдбовна. После се строполих на стола до бюрото. Отначало сълзите бликнаха бавно, капка по капка. После рукнаха. Скоро ридаех. Ужасни ридания, които ме разтърсваха из основи. Как можа да ми причини това? Знаех, че щяха да заминат без мен — но не така. Да избягат като две непослушни деца. И това разиграване в последната минута — „Донеси ми букетче теменужки!“ Защо? За да ме заблуди? Беше ли нужно? Дали не се бях вдетинил? Само с децата се държат така.
Въпреки всичките ридания, в мен се надигна гняв. Вдигнах юмрук и ги наругах — нарекох ги двойка кучки измамници. Молех се корабът да потъне, кълнях се, че и грош няма да им изпратя, никога, ако ще да умират от глад. После, за да ми олекне, станах и запокитих преспапието по снимката, окачена над бюрото. Грабнах една книга и строших още една картина. Минавах от стая в стая и помитах де що видя. Изведнъж забелязах в един ъгъл купчина изоставени дрехи. Бяха на Мона. Вземах всяка от тях — пликчета, сутиен, блуза — и механично ги душех. Все още воняха на нейния парфюм. Събрах ги и ги напъхах под възглавницата ми. После закрещях — крещях, крещях, крещях. А когато свърших с крясъците, запях — „Нека те наричам «мила»… влюбен съм в те-е-ееб“. Кейкът се блещеше насреща ми. „Майната ти!“ — креснах, награбих го и го размазах в стената.