Тъкмо тогава вратата тихо се отвори. Там, с ръце, скръстени на гърдите, стоеше едната от сестрите холандки от горния етаж.
— Горкичкият ми, миличкият ми той — каза тя, приближи се и понечи да ме прегърне. — Моля те, моля те, не го приемай толкова тежко! Знам какво ти е… да, ужасно е. Но те ще се върнат.
Тези нежни думички отново накараха сълзите ми да бликнат. Тя ме прегърна и ме целуна и по двете бузи. Не възразих. После ме поведе към леглото, седна и ме придърпа до себе си.
Въпреки скръбта не можах да не забележа мърлявия й вид. Над протърканата й пижама — явно я носеше но цял ден — беше метнала лекьосано кимоно. Чорапите й се бяха събрали на глезените. От чорлавата й коса висяха фиби. Беше повлекана, нямаше грешка. Но повлекана или не, тя наистина се тревожеше, наистина я беше грижа за мен.
Обгърнала с ръка раменете ми, тя нежно, ала тактично ми съобщи, че от известно време била забелязала какво става. „Но трябваше да си държа езика“ — каза тя. После млъкна и ми позволи да се поддам на скръбта. Най-сетне ме увери, че Мона ме обича. „Да — каза тя. — Много те обича.“
Понечих да възразя срещу това, когато вратата отново се отвори тихо и влезе и другата сестра. Тази беше по-добре облечена и по-привлекателна. Приближи се каза няколко тихи думи и се настани от другата ми страна. Сега и двете ми държаха ръцете. Каква картинка само!
Такава загриженост! Да не би да си въобразяваха, че съм готов да си пръсна мозъка? Отново и отново ме уверяваха, че всичко било за добро. Търпение, търпение! В крайна сметка всичко щяло да се оправи. Било неизбежно, казаха. Защо? Защото съм бил такъв свестен човек. Господ ме изпитвал, това било.
— Често — каза първата — ни се искаше да слезем и да те утешим, но не смеехме да се натрапваме. Знаехме какво ти е. Усещахме те кога крачиш насам-натам, насам-натам. Сърцата ни се късаха, но какво ли можехме да сторим?
Всичкото това съчувствие вече започвате да ми идва множко. Станах и запалих цигара. Повлеканата се извини и изтича горе.
— Ще се върне след минутка — каза другата и започна да ми разказва за живота им в Холандия. Нещо, което каза, или начинът, по който го каза, ме разсмя. Тя плесна радостно с ръце.
— Виждаш ли, че в края на краищата не е толкова зле? Все още се смееш!
Щом го каза, аз се разсмях силно, още по-силно. Беше невъзможно да се каже дали се смея или рева. Не можех да се спра.
— Ето, виждаш ли — изгука тя и ме притисна към нея. — Положи глава на рамото ми. А така. Леле, ама ти имаш нежно сърце!
Колкото и нелепо да беше, стана ми хубаво, като се отпуснах на рамото й. Дори усетих как нагонът ми леко се размърда, заключен в майчинската й прегръдка.
Сестра й се върна с поднос с гарафа, три чаши и бисквити.
— От това ще ти стане по-добре — и тя ми наля шнапс.
Чукнахме се с чаши, сякаш празнувахме щастливо събитие, и ги изгълтахме. Чиста огнена вода.
— Пийни още — обади се другата и напълни отново чашите. — Какво, не ти ли става хубаво? Изгаря те, а? Но и ти дава дух.
Изпихме скорострелно още две-три. И всеки път ми казваха „Сега не ти ли е по-добре?“
По-добре или по-зле, не можех да кажа. Знаех само, че червата ми горят. А после стаята се завъртя.
— Легни си — подканиха ме те, сграбчиха ме под мишница и ме сложиха на леглото. Протегнах се в цял ръст, безпомощен като бебе. Те свалиха сакото ми, после ризата, после — панталоните и обувките. Не протестирах. Те ме преобърнаха и ме завиха.
— Поспи — казаха ми. — По-късно ще те извикаме. Като се събудиш, ще сме ти сготвили вечеря.
Затворих очи. Стаята се въртеше още по-бързо.
— Ще се грижим за тебе — каза едната.
— Добре ще се грижим — додаде втората. Двете излязоха на пръсти от стаята.