Събудих се в раните утринни часове. Стори ми се, че звънят църковните камбани. (Тъкмо онова, което каза майка ми, докато се опитваше да си спомни часа на раждането ми.) Станах и пак прочетох бележката. Сега вече бяха навлезли дълбоко в открито море. Бях огладнял. Намерих парче от кейка на пода и го изгълтах. Колкото бях гладен, бях още по-жаден. Изпих няколко чаши вода една след друга. Главата ме наболяваше. После се промъкнах обратно в леглото. Но вече не ми се спеше. Призори станах, облякох се и се измъкнах навън. По-добре беше да вървя, отколкото да лежа и да мисля. Ще вървя и ще вървя, мислех си, докато рухна на земята.
Не стана както го мислех. Свеж или уморен, мислите никога не спират. Човек обикаля в кръгове все на едно и също място и винаги се връща в самия център: неприемливото настояще.
Как прекарах остатъка от деня, напълно ми се губи. Спомням си само, че болката в сърцето ставаше все по-силна. Нищо не можеше да я успокои. Не беше нещо вътре в мен — бях самият аз. Аз бях болката. Ходеща, говореща болка.
Да можех да се завлека до кланицата и да ги накарам да ме гътнат като вол — щеше да е акт на милост. Само един бърз удар — между очите. Това и само това можеше да убие болката.
В понеделник сутринта се явих на работа както обикновено. Наложи се да изчакам цял час, преди Тони да се появи. Той само ме погледна и ме попита:
— Какво е станало?
Разказах му накратко. Самата любезност, той рече:
— Да вървим да пийнем. Няма нищо кой знае колко належащо. Негова светлост днес няма да идва, така че няма за какво да се тревожим.
Пипнахме по две, после обядвахме. Хубав обяд, последван от хубава пура. И нито един упрек към Мона.
Чак когато се връщахме към канцеларията, той си позволи безобидна забележка.
— Надмина ме, Хенри. Имам си много неприятности, но не и от този вид.
В канцеларията той отново скицира задълженията ми.
— Утре ще те представя на момчетата — каза той. (Когато се стегнеш, искаше да ми каже.) Додаде, че лесно ще се разбера с тях.
Така измина този ден, и следващият.
Запознах се с останалите служители в канцеларията — всичките до един на доизживяване, всички очакваха онази пенсия в края на дъгата. Почти всички бяха от Бруклин, до един обикновени момчета и всичките говореха на онзи скучен, завален бруклински диалект. Но всичките изгаряха от желание да помогнат.
Имаше един тип, счетоводител, който веднага ми допадна. Казваше се Пади Махони. Беше ирландски католик, прост, свадлив, заядлив — всичко онова, което не харесвам, но тъй като идвах от четиринайсети район, а той беше роден и израсъл в Грийнпойнт, се разбирахме знаменито. Веднага щом Тони и Пълномощникът се махнеха, той идваше на бюрото ми, готов да предъвкваме дертовете си цял ден.
В сряда сутринта намерих на бюрото си радиограма.
„Трябва имаме петдесет долара преди пристигане. Моля телеграфирай незабавно.“
Когато Тони дойде, му показах съобщението.
— Какво ще правиш? — попита ме той.
— Тъкмо това искам да знам — отвърнах.
— Нали няма да им изпратиш парите… след онова, което ти причиниха?
Погледнах го безпомощно.
— Боя се, че ще се наложи.
— Не ставай будала — каза той. — Каквото са надробили, нека сега си го сърбат.
Надявах се да ми каже, че мога да взема аванс. Съкрушен, се върнах на работа. Докато работех не спрях да се чудя как и кога мога да събера подобна сума. Тони беше единствената ми надежда. Но нямах кураж да настоявам. Не можех — вече беше направил за мен повече, отколкото заслужавам.
След обяда — обикновено обядвахме заедно с политическите му приятелчета в един близък бар във Вилидж — той връхлетя с голяма пура в устата. Лъхаше яко на алкохол. Беше ухилен до уши — така, както се хилеше в училище, когато е намислил някоя дяволия.
— Как върви? — попита ме. — Хващаш ли му вече цаката? Работата тук не е лоша, а?
Метна шапката зад гърба си, пльосна се на въртящия се стол и си качи краката на бюрото. Дръпна продължително от пурата, извърна се към мен и рече:
— Май жените не ги разбирам много-много, Хенри. Заклет ерген съм. Ти си по-друг. Като че нямаш нищо против усложненията. Както и да е, като ми каза за телеграмата от тази сутрин, си помислих, че си глупак. Но в момента не мисля така. Ти имаш нужда от помощ, а аз май съм единственият, който може да ти помогне. Виж, нека аз ти дам назаем, колкото ти трябват. Не мога да ти отпусна аванс… съвсем нов си тук. Освен това би повдигнало много ненужни въпроси. — Той бръкна в джоба си и извади една пачка. — Ще ми връщаш по пет долара на седмица, ако искаш. Но не се оставяй да те цицат повече! Бъди твърд!