Още няколко думи и беше готов да си тръгва.
— Ще си ходя вече. Свърших работата си за днес. Ако срещнеш затруднения, обади ми се.
— Къде? — попитах.
— Питай Пади, ще ти каже.
С отминаването на дните болката поутихна. Тони постоянно ми възлагаше работа — без съмнение нарочно. Освен това се погрижи да се запозная с главния градинар. Един ден щеше да ми се наложи да напиша брошура за растенията, храстите и дърветата в парка, каза той. Градинарят щял да ме светне.
Всеки дек очаквах нова телеграма. Знаех, че писмо не би стигнало до мен за дни. Вече бях в дупката и мразех всеки ден да се завръщам на мястото, където ме бе споходила бедата. Затова реших да помоля нашите да ме приберат. Съгласиха се с готовност, макар поведението на Мона да ги озадачаваше. Разбира се, обясних им, че било планирано така, че съм щял да ги последвам по-късно и така нататък. Не че се вързаха, но се въздържаха да ме подлагат на още по-голямо унижение.
И така, аз се нанесох при тях. Улицата на Първите мъки. Щях да пиша на писалището ми от момчешките години (което аз никога не използвах). Всичката ми покъщнина се побра в куфара. Не донесох с мен и една-едничка книга.
Телеграмата до Мона относно смяната на адреса ми струва още няколко долара. Предупредих я да ми пише или телеграфира в службата.
Както Тони беше предположил, не мина много време и пристигна втора телеграма. Този път им трябваха пари за храна и квартира. Все още не им се очертаваше никаква работа. По петите на телеграмата пристигна писмо, кратко, в което ми пишеха, че били щастливи, че Париж бил просто чудесен и че трябва да намеря начин да замина скоро при тях. Никакъв намек за това как се справят.
— Добре ли си прекарват там? — попита ме един ден Тони.
— Не ти крънкат пак мангизи, нали?
Не му бях казал за втората телеграма. Чичо ми, спекулантът с билети, кихна въпросната сума.
— Понякога — продължи Тони — ми се иска да видя Париж. Добре бихме си прекарали там двамата с тебе, а?
Наред с обичайната работа в канцеларията ни се възлагаха и всякакви временни задачи. Например речите, които Пълномощникът трябваше да подготвя за този или онзи случай и които никога нямаше време да напише сам. Писането на тези речи беше работа на Тони. След като той се постараеше, аз добавях няколко щриха.
Тези речи бяха тъпа работа. Много повече предпочитах да разговарям с градинаря. Вече бях започнал да си водя бележки за „лесовъдната“ брошура, както я наричах аз.
След известно време работата намаля. Понякога Тони изобщо не се появяваше в канцеларията. Щом Пълномощникът си тръгнеше, спираше всякаква дейност. Когато останехме сами — бяхме около седмина — си запълвахме времето с игра на карти, дрънкане на глупости, пеене, разказване на мръсни истории, понякога си играехме на криеница. За мен тези периоди бяха по-лоши, отколкото когато се задушавах от работа. Беше невъзможно да поддържаш интелигентен разговор с когото и да било от тях, освен с Пади Махони. Той беше единственият, с когото ми правеше удоволствие да приказвам. Не че някога сме говорили за нещо поучително. През повечето време си говорехме за живота в квартала, когато той е ходил да играе билярд с момчетата, да пие и да залага на комар. Улиците „Моуджър“, „Тенейк“, „Конселий“, „Дево“, „Хумболт“… назова ги всичките, преживяваше ги всичките, играеше пак на игрите, които играехме като малки под жаркото слънце, в хладните мазета, под мекото сияние на газовите фенери, по доковете край бързоструйната река…
Онова, което най-вече вдъхновяваше приятелството и предаността на Пади беше талантът ми на драскач. Когато пишех на машината, дори и да печатах само някакво си писмо, той заставаше на вратата и ме гледаше като да съм някакъв феномен.
— Ко прайш? Бичиш ли го? — Имаше предвид нов разказ.
Понякога заставаше там, поизчакваше малко и питаше:
— Много ли си зает?
Ако му отговорех „Не, защо?“, той продължаваше:
— Мислех си… Нали си спомняш кръчмата на ъгъла на Уайт авеню и „Гранд“?
— Естествено. И какво за нея?
— Ами един висеше често там… писател като тебе. Пишеше серии. Но първо трябваше да се накърка.