Айзък Азимов
Неясното гъргорене
Насилвах се да не вярвам на онова, което ми разказваше моят приятел Джордж. И бих ли могъл изобщо да вярвам на човек, който твърди, че си общува с едно двусантиметрово дяволче, което нарича Азазел; дяволче, което наистина е извънземно същество с изключителни, но строго ограничени сили?
Все пак Джордж има способността да се вторачва в мен със сините си очи без да мига и ме кара да му вярвам временно — докато говори. Предполагам, че това е ефектът на Древния моряк.
В един разговор предположих, че неговото дяволче го е надарило със способноста за словесна хипноза, но Джордж въздъхна и рече:
— Нищо подобно! Ако изобщо ми е дало нещо, това е проклятието да будя недоверие — плюс онова, което си беше мое злощастие още дълго преди да срещна Азазел. Всякакви хора настояват да ме товарят с печалните си истории. А понякога…
Той тръсна глава, потънал в дълбоко униние.
— Понякога — продължи Джордж — товарът, който трябва да нося, е по-голям отколкото могат да издържат човешката плът и кръв. Веднъж например срещнах мъж на име Ханибал Уест…
Видях го за пръв път — започна Джордж — във фоайето на един хотел, в който бях отседнал. Забелязах го главно защото закриваше гледката ми към една величествена келнерка, облечена в оскъдни одежди. Предполагам, че той си е помислил, че гледам него, което едва ли бих сторил доброволно, и започна една прелюдия към приятелство.
Той се приближи към масата ми, носейки питието си, и се настани без да пита. По натура съм любезен човек и затова го поздравих с приятелско сумтене и втренчен поглед, които той възприе спокойно. Имаше пясъчножълта коса, преметната през темето му, бледи очи върху също така бледо лице, на което грееше съсредоточен взор на фанатик, макар че забелязах това малко по-късно.
— Моето име — започна той — е Ханибал Уест, професор съм по геология. По-специално интересите ми са насочени към спелеологията. Вие случайно да не сте също спелеолог?
Разбрах, че той е останал с впечатлението, че е срещнал сродна душа. Това предположение ме разгневи, но останах любезен.
— Интересувам се от всички странни думи — казах аз. — Какво е спелеология?
— Наука за пещерите — отвърна той. — Изучаването и изследването на пещерите е моето хоби, сър. Изследвал съм пещери на всички континенти освен Антарктика. Знам повече за пещерите от когото и да било на този свят.
— Много приятно — отбелязах аз — и впечатляващо. — Предполагайки, че съм приключил този крайно безсъдържателен разговор, аз дадох знак на келнерката да ми донесе още едно питие и наблюдавах, погълнат от научен интерес, тържественото й придвижване из залата.
Ханибал Уест обаче нямаше чувството, че разговорът е изчерпан.
— Прав бяхте — продължи той, кимайки енергично, — като го нарекохте впечатляващо. Аз съм изследвал пещери, които са неизвестни на света. Влизал съм в подземни дълбини, които никога не са огласяни от звука на човешки стъпки. Аз съм един от малцината живи хора днес, които са били там, където не са стъпвали нито мъж, нито жена. Дишал съм въздух, непоклащан дотогава от дробовете на човешко същество, виждал съм гледки и съм чувал звуци, които никой никога не е виждал или чувал… и продължавам да живея.
Той потрепери.
Моето питие пристигна и аз го поех с благодарност, възхищавайки се на грацията, с която келнерката се наведе, за да постави чашата на масата пред мен. Казах без да мисля:
— Вие сте щастлив човек.
— Не съм — възрази Уест. — Аз съм нещастен грешник, призван от бога да отмъсти за греховете на човечеството.
Едва тогава го загледах внимателно и забелязах фанатичния му поглед, който сякаш ме приковаваше към стената.
— В пещерите? — учудих се аз.
— В пещерите — тържествено потвърди той. — Повярвайте ми. Като професор по геология аз знам какво говоря.
Бях срещал много професори през живота си, които не знаеха подобно нещо, но си наложих да не споменавам този факт.
Може би Уест прочете мнението ми в изразителните ми очи, защото измъкна изрезка от вестник от куфарчето в краката си и ми я връчи.
— Ето! Само погледнете това!
Не бих казал, че си заслужаваше подробно изучаване. Беше бележка от три абзаца в някакъв местен вестник. Заглавието беше „Неясно гъргорене“, а източникът — Ийст Фишкил, щата Ню Йорк. Това бе съобщение за явление, което представлявало неясно гъргорене, от чийто ефект местните жители се бяха оплакали в полицейското управление. Гъргоренето ги накарало да се чувстват притеснени и причинило силно вълнение сред котките и кучетата в града. Полицията отхвърлила оплакването, твърдейки, че това е отзвук от далечна гръмотевична буря, макар че метеоролозите категорично отричали такова нещо да се е случвало през този ден където и да било в района.