— Имам вътрешното убеждение, че вие можете да ми помогнете в това дело.
— Аз? — възкликнах. — Уверявам ви, че нямам никакви познания за дължини на вълни, нуклеинови киселини и…
Но после, премисляйки трезво, казах:
— Все пак, като разсъждавам за това, струва ми се, че мога да направя нещо за вас.
И вече с по-официален глас и с подчертана любезност, която е една от характерните ми черти, запитах:
— Бихте ли ме удостоили с честта, сър, да ме почакате петнайсетина минути?
— Непременно, сър — отвърна той, също така официално. — Ще продължа математическите изчисления.
Бързо прекосих фоайето и мушнах една десетдоларова банкнота на бармана, като му прошепнах:
— Погрижете се този джентълмен да не напуска заведението докато не се върна. Сервирайте му питиета и ги запишете на моята сметка, ако се наложи.
Никога не пропускам да нося със себе си билките, които използвам, за да призовавам Азазел, и само след няколко минути той седеше върху нощната ми лампа до леглото, обгърнат с обичайното си леко розово сияние.
С пискливото си тъничко гласче той каза укорително:
— Прекъсна ме точно когато конструирах пасмарацо, с което очаквах напълно да спечеля сърцето на една прекрасна самини.
— Съжалявам, Азазел — казах аз, надявайки се, че той няма да ме занимава с описания на естеството на пасмарацото или на прелестите на тази самини, понеже за нито едно от двете изобщо не ме беше грижа, — но възникна много спешна ситуация от изключителен характер.
— Винаги казваш така — изписука недоволно той.
Набързо описах положението и трябва да отбележа, че Азазел схвана ситуацията веднага. Това му е много добра черта, никога не се нуждае от дълги обяснения. Според мен той наднича в мозъка ми, макар че винаги ме уверява, че смята мислите ми за неприкосновени. Все пак, доколкото човек може да се доверява на двусантиметров дявол, който, според собствените му признания, постоянно се опитва да завладее прекрасни самини, каквито и да са те, с най-безчестни уловки? Освен това не съм сигурен дали той смяташе мислите ми за неприкосновени или за непоносими, но това сега няма значение.
— Къде е човешкото същество, за което ми говориш? — изцвърча той.
— Във фоайето. То се намира…
— Не се безпокой. Ще последвам аурата на моралното разклонение. Мисля, че я напипах. Как да идентифицирам човешкото същество?
— Пясъчна коса, бледи очи?
— Не, не. Умът му.
— Фанатичен.
— Трябваше да ми кажеш това от самото начало. Улових го — и виждам, че ще ми бъде необходима основна баня с пара, когато се върна у дома. Той е по-лош и от теб.
— Това сега няма значение. Казва ли истината?
— За сазера? Между другото, умно е измислено.
— Да.
— Е, това е труден въпрос. Често питам един от приятелите си, който се има за голям духовен водач: „Какво е истината?“ Важното е, че той смята това за истина. Той му вярва. Ала онова, в което вярва едно човешко същество, без значение колко плам влага, не е непременно обективната истина. Ти вероятно донякъде си го усетил в живота си.
— Да, усетил съм го. Но няма ли начин да се различи вярата, основаваща се на обективната истина, от вярата, която няма нищо общо с нея?
— При интелигентните създания — със сигурност. При човешките същества — не. Но очевидно ти съзираш в този човек огромна опасност. Аз мога да пренаредя някои от молекулите в неговия мозък и тогава той ще умре.
— Не, не — запротестирах аз. Може би е проява на глупава слабост от моя страна, но се противопоставям на убийството. — Не би ли могъл да пренаредиш молекулите му по такъв начин, че да забрави всичко за сазера?
Азазел въздъхна, издавайки тъничък, бръмчащ звук.
— Това наистина е много по-трудно. Онези молекули са тежки и са слепени една с друга. Защо все пак просто да не бъде унищожен?
— Настоявам — отсякох аз.
— Е, добре — съгласи се Азазел намусено и след това разигра цял спектакъл с пуфтене и тежко дишане, предназначен да ми покаже колко труд влага в цялата работа. Най-сетне каза:
— Готово.
— Добре. Почакай ме тук, моля те. Искам само да проверя и се връщам веднага.
Втурнах се бързо надолу и видях, че Ханибал Уест още си седеше там, където го бях оставил. Барманът ми намигна, когато минах покрай него.
— Не бяха необходими напитки, сър — каза този достоен човек и аз му дадох още пет долара.
Уест вдигна весел поглед към мен.
— Ето ви и вас.
— Да, вече съм тук — отвърнах аз. — Много мило, че забелязвате този факт. Имам решение на проблема със сазера.