Остави коня сам да си намери пътя през ливадите. Не искаше да среща никого, пред когото да обяснява защо плаче. Нито една от обидите на Ема не остана незабелязана за Джоди. Как можеше Майкъл да е толкова сляп и глух?
Отговорът беше само един, а именно, че тя трябва да престане да го обича. Ако вече не го обичаше, нямаше да я интересува дали се жени за жена като Ема. „Не — помисли си тя, — не е вярно“. Тя не би искала такава непоправима и очебийна грешка да допусне дори най-беглият й познат Майкъл никога нямаше да е щастлив с Ема. Джоди се почувства глупачка затова, че бе допуснала да я склонят да й отиде на гости. Тя се бе съгласила само защото Майкъл бе настоял за това и защото самата тя искаше да е възможно по-често с него, преди да го загуби завинаги. Колкото и да й беше противно, трябваше да се примири с мисълта за годежа на Майкъл с Ема и за наближаващата сватба. Зимата вече беше дошла, а и пролетта нямаше да се забави. Дните отлитаха с шеметна бързина.
Трябваше да реши къде да отиде. Не можеше просто така да се премести при Камила. Джоди не бе от хората, които живеят на гърба на приятелите си, и нямаше да приеме това решение само заради това, че бе най-простото. Трябваше да намери начин сама да се издържа. За момент си помисли дали да не напусне Джоакуин. Далеч от Уайтфрайърз поне нямаше да вижда Майкъл и Ема заедно. Веднага обаче отхвърли тази идея. Тук имаше помощта на Майкъл и Камила, и въпреки това й беше трудно да мине за нормална жена, а какво оставаше в друг град, където никой нямаше да я познава? Освен това, имаше чувството, че би умряла, без да вижда Майкъл, макар и заедно с Ема.
Каза си, че би могла да работи като продавачка. Беше виждала жени на щандовете за дамски облекла, макар че обикновено това бяха съпругата или неомъжените дъщери на собственика. Изключено бе да си изкарва хляба с шиене, тъй като нямаше никакви способности за това, а Майкъл беше твърдо убеден, че никой не би я наел като архитект, независимо че беше учила архитектура и беше много добра в работата си.
Избърса сълзите от бузата си и си каза, че ще се почувства по-добре, когато изработи план за действие. Успееше ли да си намери жилище и работа, от която да се издържа, щеше да се почувства по-уверена. Майкъл не можеше да разбере това, тъй както не можеше да забележи и каква лисица се криеше под захаросаните глезотии на Ема.
Когато конят превали хълма, пред очите на Джоди се очерта Уайтфрайърз и тя се загледа в него, изпълнена с печал. Кой дявол я накара да купи този дом? И без това знаеше, че е прекалено голям за нея. Ако не бе отишла да живее там, сигурно никога нямаше да се озове в хиляда осемстотин седемдесет и втора година. Щеше да е в своето си време и да живее така, както си решеше тя самата. И никога нямаше да се влюби в Майкъл, нито да познае що е любовна мъка, да изпита изгарящата радост всеки път, когато го чуеше да се смее и говори, когато го видеше да се движи, нито пък щеше да почувства устните му върху своите.
Тяхната целувка! Джоди прокара пръст по устните си. Майкъл я бе целунал само два пъти. Веднъж го беше целунала и тя. И всеки път очите му се изпълваха с мъчително чувство на вина, но той никога не беше пожелал да отиде отвъд целувките. Дали не бъркаше по отношение на въздействието им върху него? „Не — каза си Джоди — в никакъв случай.“ Беше се целувала с доста мъже, макар и далеч от класата на Майкъл, и умееше да разпознава чувствата им. Майкъл бе изпитал същото, което, бе изпитала и тя. Никога не бе говорил пред нея за любов, но я желаеше. Тя беше сигурна в това, също както беше сигурна, че влечението му към нея е нещо повече от обикновено физическо желание.
Наближи Уайтфрайърз. Съществуваше някаква едва доловима разлика между тази къща, със стопанските й постройки, и нейната собствена къща. Дървената, например, бяха по-малки, сградите — по-нови. До нейното време не бяха достигнали хамбарите, дърводелските работилници, ковачницата и бараката на надзирателя. Плевнята, където правеха захарта и сиропа от тръстиката, бе превърната в гараж. И въпреки това имението изглеждаше почти същото. Всеки път, когато се приближаваше към него, тя се удивляваше от приликата. От тази страна наистина се виждаха повечето от различията, но откъм главната алея, Уайтфрайърз изглеждаше сякаш извън времето.
Помисли си, че ако наистина бе така, лесно щеше да прескочи в своето време и всичко щеше да си дойде на мястото. Наистина ли? Обзе я болезнено съмнение. Би ли се върнала, ако можеше? Какво по-просто решение на всичките й проблеми? Тъкмо никога нямаше да види Ема като съпруга на Майкъл. Но нямаше да види повече и Майкъл, нито усмивката му, нито щеше да чуе смеха му. Наистина ли искаше това? Въпреки тъгата си, трябваше да признае, че не го иска. Предпочиташе да остане тук, дори и да преглътне брака му с Ема, отколкото никога повече да не го види. В нейното време Майкъл и всички, които беше срещнала тук, лежаха отдавна забравени в гробището и тази мисъл особено я измъчваше.