Седемнадесета глава
Коледа наближаваше и магазините в Джоакуин започнаха да се изпълват с повече хора, отколкото през останалата част на годината. За да подсилят празничната атмосфера, някои от собствениците бяха украсили витрините с разноцветни ленти и борови клонки, полепени с памук. Отначало Джоди се обърка от прекомерния блясък и от коледните песни, които се носеха из магазините, но скоро свикна с тази атмосфера. Коледа беше очаквана с нетърпение и всички бяха особено развълнувани от наближаването на Новата година.
На Бъдни вечер Джоди облече най-хубавата си рокля от тъмнозелено кадифе, украсено с дантели, седна до Майкъл в кабриолета и двамата потеглиха за черквата. Целият град беше там, дори и тези, чийто крак стъпваше в черква веднъж-два пъти в годината. Минаха по пътеката и стигнаха до местата, отделени за фамилията Девъро. Когато се настаниха на дъбовата пейка, Джоди с удоволствие забеляза, че до краката й имаше мангал с жарава.
Малко преди да започне църковната служба, пристигна Ема с родителите си и се настани от другата страна на Майкъл. Джоди знаеше, че тя ще дойде, но въпреки това й стана неприятно, когато я видя. Кимна й за поздрав и заби поглед напред, стараейки се да изглежда спокойна. С крайчеца на окото си забеляза как Ема постави ръка върху лакътя на Майкъл, на което той отвърна с усмивка. Джоди усети очите й да се наливат със сълзи и си каза, че е голяма глупачка да изпитва такива дълбоки чувства към един мъж, който никога нямаше да бъде неин.
Точно в полунощ камбаните забиха и сред паството настъпи раздвижване. Децата, които за първи път присъстваха на полунощната литургия, започнаха възбудено да се въртят по местата си, а майките им — неодобрително да клатят глава. Пръстите на Джоди се вкопчиха в молитвеника и тя почувства, че се вълнува не по-малко от децата.
Цялата църква блестеше под меката светлина на свещите. Малките пламъчета се отразяваха в лъснатото сребро на свещниците и обливаха клонките, с които беше покрит главният олтар. Въздухът ухаеше на пчелен восък, ела и бор. Сякаш наистина щеше да се извърши нещо магическо.
С последния звън на камбаните засвири органът и към него се присъедини пеенето на църковния хор. Облечени в бели одежди, извезани със златна сърма, проповедниците сияеха под светлината на свещите и размахваха за палените кадилници, които изпълваха църквата с приятно благоухание и изтласкваха по-фините аромати.
Един от хористите излезе напред и от органа се понесе традиционната Minuit, Chretien. Джоди искаше да докосне ръката на Майкъл, но знаеше, че не биваше да го прави. Нямаше право на това. Музиката така силно я развълнува, че очите й отново се наляха със сълзи. Солистът пееше така хубаво, че тя се запита дали не е професионален певец дошъл на гости при свои близки. Песента беше на френски език, но въпреки това Джоди успя да разбере съдържанието й и макар да бе чужда на нейните традиции, тя усети особеното й значение за всички присъстващи.
След като затихна и последната нота на литургията паството за момент остана смълчано, сякаш никой не искаше красотата да свърши, След това, обзети от ново вълнение, хората станаха и се запътиха към домовете си, където ги очакваше reveillon, традиционната закуска след нощната литургия.
Ема стана и се усмихна на Майкъл.
— Догодина няма да се прибера у дома с мама и татко — каза тя и започна да премигва, не преставайки да кокетничи дори и в църквата.
— Да, така е — отвърна той.
Джоди не успя да отгатне какъв смисъл се криеше в думите му. Майкъл чудесно умееше да скрива мислите си. Трапчинките на Ема така разцъфнаха, сякаш той й беше поднесъл любовен сонет.
— Господи, колко съм безсрамна! Как може да говоря такива неща в църквата? — прошепна тя.
— Не мисля, че си безсрамна.
Той я хвана под ръка и тръгнаха сред тълпата, която излизаше от църквата.
Джоди се почувства излишна. Мястото й не беше тук. Това не беше нейното време, креолските традиции й бях чужди и най-вече Майкъл не беше неин, колкото и тя да го обичаше.
Когато се присъединиха към родителите на Ема, Майкъл каза:
— Ще дойдете ли да закусим заедно в Уайтфрайърз? Много ще ни бъде приятно.
— Благодаря ти, Майкъл, но ще закусим у дома — каза Ричард Парланг с усмивка и го потупа по рамото. — Порадвай се на самотата си, докато все още можеш. Догодина ще имаш съпруга.
Майкъл продължи да се усмихва.
— Хайде, хайде — обади се майката на Ема и стрелна с очи съпруга си. — По-скоро Майкъл ще дойде у дома. Сами не можем да изядем всичко. И госпожица Фарнел, разбира се — добави тя.