— Не се притеснявай. Да, Матилда, аз съм зает човек добре поне, че не им бе казала, че е видяла петдесет щати, тъй като щеше да й бъде трудно да им обясни защо броят им се е променил.
— Знаеш ли някакви приказки? — попита Мари Силест. — Винаги когато дойдем тук, чичо Майкъл ни разказва приказки, но мама казва, че сега, когато не е сам, няма време за приказки.
Камила погледна към тавана, отчаяна от въпросите на дъщерите си.
Арманд се втурна с победоносна усмивка в стаята.
— Аз и Марс белязахме кученцето, чичо Майкъл.
— „Марс и аз“ — поправи го майка му.
— Ще ти го запазя — обеща Майкъл и прегърна Мари Силест — Джоди може и да не знае приказки, но аз ще ти разкажа една.
Мари Силест изгледа с възмутена физиономия Джоди, която побърза да каже:
— В действителност знам много приказки, и нещо повече, убедена съм, че никога не си чувала нито една от тях.
— Наистина ли?
Арманд я погледна с любопитство. Джоди стана, протегна ръка на Мари Силест и се обърна към всички деца:
— Хайде да излезем на верандата, за да не пречим на другите. Ще ви разкажа приказката за семейството на Брейди Бънч.
Когато излязоха от стаята, Рийд попита:
— Ема как прие госпожица Джоди?
Майкъл се замисли за момент.
— Струва ми се, че я хареса. Нали знаеш, че Ема никога не казва нищо лошо за никого.
Рийд само се усмихна.
През останалата част на разговора избягваха да говорят за Ема. Когато решиха да си тръгват, Камила каза:
— Джоди, ела с нас в града, да ти купим ръкавици. Ще те върнем навреме за посещението на Клодия.
— Не ми трябват ръкавици. Наистина не ми трябват.
— Разбира се, че ти трябват. Моите няма да ти станат, а те са задължителни за всяка дама.
Джоди погледна Майкъл.
— Тя е права — каза той. — Сигурен съм, че има и други неща, които ти трябват. Грешката е моя, че досега не съм те завел на пазар.
Камила се усмихна.
— Сякаш много знаеш какво може да търси в магазините една дама. Сега Джоди има нужда от мен.
Джоди знаеше, че те са прави. Трябваше да си пере бельото всяка вечер и при това положение то нямаше да издържи дълго време.
— Нямам пари — неохотно призна тя.
— Кажи да ми изпратят сметката — отвърна Майкъл. — Познавам всичките собственици на магазини в града.
— Не мога да се съглася на такова нещо.
— Тогава го приеми като заем — усмихна се той. — Щом ще минаваш за Девъро, трябва да приличаш на тях.
— Съгласна съм, но само като заем.
Тя нямаше представа как ще му се издължи, но имаше чувство за гордост. Ако трябваше да остане тук завинаги, а това можеше да каже само времето — щеше да намери някакъв начин да се издържа. „Все ще намеря с какво да си изкарвам прехраната“ — помисли си тя.
Да остане завинаги! Тези думи така лесно се бяха оформили в ума й. Беше се опитвала да не мисли за това, че може никога да не се завърне в своя близък и познат свят, но същевременно бе твърде здраво стъпила на земята, за да не си дава сметка, че шансовете й да се завърне в своето време, намаляват с всеки изминат час.
Докато се качваше в кабриолета забеляза, че показва глезените си повече, отколкото Камила и дори Матилда и си каза, че ще трябва да усвои доста неща, ако й се наложеше да остане тук за дълго, като през цялото време се стараеше думата „завинаги“ да не се промъква отново в ума й.
Пътуването с кабриолета до града й се стори безкрайно, тъй като тя беше свикнала да взема разстоянието с кола за не повече от десет минути, а толкова време бе необходимо на кабриолета само за да излезе на главния път.
Все пак накрая влязоха в задрямалия Джоакуин, който се оказа съвсем различен от очакванията на Джоди.
Макар че улиците до голяма степен бяха разположени по същия начин както в Джоакуин от нейното време, магазините бяха съвършено различни. Стана й ясно, че за един век фасадата на Джоакуин щеше да се преобрази и в града да настъпят големи промени. Сегашният му вид не я изненадваше кой знае колко, защото тя винаги бе изпитвала особено влечение към миналото, така че тези оригинални фасади на магазините й допадаха. Всяка се отличаваше с нещо от другите — било то по някоя емблема, или по някой стълб от пресована ламарина. Витрините бяха по-малки, а стъклата — по-тъмни, но това им придаваше особена загадъчност, която изостряше любопитството й. Докато се носеха бавно по главната улица на Джоакуин, тя въртеше глава и се взираше, за да види роклите и бонетата, изложени по витрините на множеството магазини. Имаше чувство, че е попаднала сред филмови декори.
— Ще прибера децата вкъщи — каза Рийд, когато кочияшът спря кабриолета пред един магазин. — Ще изпратя кабриолета да ви вземе.