— Хайде, успокой се — нежно прошепна Майкъл на годеницата си. — Сега по-добре ли се чувстваш?
Ема кимна, лицето й, невинно като на дете, разцъфна в развълнувана усмивка.
Джоди се отдръпна, за да не я видят. Внезапно почувства болка. През последните дни усещаше, че наблюдава Майкъл, вслушва се в мелодичните извивки на гласа му, мисли какво ли би станало, ако отново го целунеше, ако той я прегърнеше и ако я погледнеше така, сякаш за него тя е единствената жена в света. Беше се опитвала да пропъди тези мисли, но те решително отказваха да изчезнат от ума й.
Това, което почувства Джоди не беше ревност; това беше разкъсваща болка. Тя не можеше да го ревнува, след като не бе обвързана с него. Тази болка беше по-дълбока от това банално чувство. Едва сега разбра, че разбитото сърце не е само поетичен израз. Точно това изпитваше в момента тя.
Изведнъж се уплаши, че някой може да я види и да прочете мислите й. Ослепяла от мъка, тя изтича обратно по пътя, по който беше дошла, излезе от къщата и се втурна в конюшнята. Възпираше сълзите си, но щом конярят й помогна да се качи на коня, тя ги усети да се отприщват като ручей. Пришпори животното и излезе от конюшнята, преди работниците да са забелязали колко е разстроена.
Нямаше представа накъде отива. Единственото, което искаше, бе да е по-далеч от Майкъл. Конят я отнесе зад дърветата и оттам към потока, който се виеше край Уайтфрайърз, преди да се влее в реката Петит Къър. Джоди го остави да препуска, накъдето си иска.
В един момент я обгърнаха дървета и тя се почувства защитена сред тях. Тук никой от Уайтфрайърз не можеше да я види. Дръпна юздите на коня, за да премине в раван, и го насочи покрай потока. После скочи от него, пусна го да пие вода и седна на една скала, покрита с мъх.
Чувстваше се ужасно. Глупаво беше да се влюби в мъж, който бе умрял половин век преди тя да се роди, но ето, че сега, изглежда, завинаги бе останала в неговото време, и се бе влюбила. Джоди захапа устни и се опита да си внуши, че всичко това е само зов на плътта. Майкъл беше така красив и мъжествен, че излъчването му предизвикваше тръпки на възбуда в нея. Ала не беше само това. Беше усетила, че се заслушва в начина, по който той говореше за Уайтфрайърз, сякаш говореше за любим човек, и бе видяла уважението в очите на Гидиън, когато той се обръщаше към Майкъл.
Нейният и неговият дух сякаш изпълняваха една мелодия. Спомни си онази сутрин, когато слезе в салона и видя слънчевата светлина да чертае весели правоъгълници върху пода. В същия момент се появи и Майкъл и забеляза погледа й. Нищо не каза, но очите им се срещнаха. Той се усмихна и двамата мълчаливо се загледаха в слънчевата светлина.
Джоди никога не бе изпитвала такава близост. Беше имала мъже, пред които не бе оставала равнодушна, но никой от тях не беше вниквал в мислите й така дълбоко, че думите да са излишни.
Тя протегна ръка и докосна бледозеления мъх, който висеше като брада от едно дърво. Всичко това го нямаше в нейното време. Потокът беше пресъхнал или отклонен дърветата бяха изкоренени и на тяхно място имаше паркинг. Напоследък на мястото, където сега растеше разкошна стара магнолия с лъскави листа, бе започнало строителство на магазин за преоценени стоки. Повечето от пасбищата бяха останали, но вече не бяха част от Уайтфрайърз. Наистина, много малко бяха удобствата във времето на Майкъл, но присъствието му напълно компенсираше онова, което тя бе изгубила от своето време.
Джоди стана и закрачи край потока, следвана от коня. Откакто беше попаднала в това време, никой не я притискаше с плащане на сметки, нямаше тревоги за препитанието си, нито я измъчваха мисли дали ще си възвърне инвестираните пари. Макар че още не й се искаше да си го признае, беше започнала да се надява че ще остане тук завинаги. Но така, както тя виждаше нещата оставането й във времето на Майкъл означаваше да живее с него. Ако той се оженеше за Ема, всичко щеше да се окаже невъзможно. Не само че Ема никога нямаше да я допусне в къщата си, но и самата Джоди не би останала за нищо на света. Нито щеше да изпитва към Майкъл това, което чувстваше сега.
Ема наистина ли го обичаше? Ами ако и самият той бе влюбен в годеницата си? Докато не го видя да я прегръща в предния салон, Джоди беше сигурна в обратното. Когато ги видя обаче, й се стори, че Майкъл всеки момент ще я целуне. Споменът отново изтръгна сълзи от очите й. Знаеше, че няма право да иска нищо от него, но с какво можеше да й помогне това.
Откога беше влюбена в Майкъл? Не можеше да си спомни кога точно се беше зародило това чувство в нея, но не можеше също така и да си припомни кога не е била влюбена в него. Сякаш, появявайки се тук и установявайки се в този дом, който вече беше неин, тя бе продължила живота си оттам, откъдето го бе прекъснала в своето време. Не разбираше как се е получило това чудо, но не можеше и да го отхвърли. Любовта към Майкъл беше най-естественото чувство, което някога бе изпитвала.