— Говорят, че вдъхваш живот на енорията. Съвсем бяхме затъпели, преди да се появиш.
— Кажи ми без заобикалки — срещна недоумяващия му поглед и каза: — Искам да знам истината.
— Има някои, които се питат дали наистина си братовчедка на Майкъл, и защо си дошла тук.
Тя кимна.
— Аз също допусках, че се носят какви ли не слухове за мен. Защо всеки гори от желание да се меси в работата на другия?
— Тук никой не е виждал човек като теб. Ти излъчваш нещо тайнствено и чуждо. Не само това, че си от Щатите — има и още нещо. Просто не мога точно да го определя.
— Разбирам те.
Тя стана и закрачи напред-назад по верандата, после се облегна на перилата и хвърли поглед към пасбището. Там, където беше свикнала да вижда съседна ферма и плевнята й, сега вятърът люлееше тревите и сред тях пасяха коне. Знаеше, че по-нататък расте захарна тръстика и че всичко това е част от Уайтфрайърз.
— Случвало ли ти се е да попаднеш някъде, където никога преди не си бил и да изпиташ чувството, че винаги си живял на това място?
— Не, но все пак трябва да знаеш, че аз не съм пътувал кой знае колко. Не говоря за времето, когато служех в армията. Тогава бяхме прекалено заети да се дебнем с враговете си, за да обръщаме внимание на околностите.
— Майкъл в твоята рота ли беше?
— Аз бях в неговата. Майкъл беше командир. Той е истински герой. Ако имахме повече хора като него и повече коне като тези, които той отглежда сега, може би щяхме да спечелим войната.
Джоди замълча.
— Майкъл не разказва много за себе си — продължи Уил. — Може би защото още от съвсем млад е бил натоварен с такава голяма отговорност. Сигурно знаеш, че той беше едва осемнадесетгодишен, когато стана господар на имението. Трябваше не само да управлява Уайтфрайърз, но и да се погрижи по-малките му сестри да се омъжат за мъже от добри семейства.
— Не бях се сетила за това. Камила трябва да е била едва на четиринайсет, което означава, че Клодия е била на петнайсет. Били са в най-трудната възраст.
— Не зная колко трудни са били, но бяха достатъчно възрастни, за да се омъжат.
Джоди се опита да си представи как би могла да се омъжи на четиринадесет или шестнадесет години. Спомни си, че тогава я вълнуваха повече терените на приятелките й, отколкото момчетата.
— Още не съм се запознала с Винсент — какво представлява той?
— Винсент е добър човек. По-възрастен е от Клодия, но това е нормално. Лично аз мисля, че тя го е избрала, защото е знаела, че ще успее да го постави под чехъл. Първата съпруга на Винсент умря, скоро след като се ожениха, и той толкова се бои да не изгуби и Клодия, че й позволява повече, отколкото биха допуснали другите мъже.
— Виждам, че това се проявява и в характера на Клодия. Онзи ден тя беше тук и ясно ми даде да разбера, че не ме харесва. Подозирам, че настоява пред Майкъл да се отърве от мен.
— Майкъл е джентълмен и няма да го стори. Впрочем, колко време ще останеш, ако смея да попитам?
— И аз не зная. Може да е доста дълго — тя се обърна и се облегна на перилата. — Надявам се да не прекаля с гостоприемството на Майкъл. Знам, че той си има свои планове в живота.
— Майкъл не се оплаква от присъствието ти.
Тя го погледна.
— Ти си говорил с Майкъл?
— Разбира се. Почти не минава ден да не дойде следобед вкъщи, за да пием кафе. Той често говори за теб — Уил й хвърли поглед. — Ема би го ревнувала, ако разбереше.
— Говори за мен ли? И какво казва?
— Не че разказва неща от детството ти или плановете ти за бъдещето, колкото че започва почти всяко изречение с думи като „Джоди мисли“ или „Джоди казва“. Струва ми се, че го прави несъзнателно.
Джоди усети, че я завладява буйна радост, и се усмихна.
— Така ли прави?
Уил се настани по-близо до нея.
— Госпожице Джоди, не оставай с впечатление, че съм твърде прям, но като най-добрият приятел на Майкъл се чувствам задължен да ти напомня, че той е сгоден, и му предстои да се ожени, и че ти много лесно можеш да разбиеш сърцето му.
— Не, това е невъзможно — усмивката й изчезна. — Вчера Ема беше тук и аз ги видях да се прегръщат в салона. Той я обича. Освен това аз не се опитвам да застана между тях.
— Изобщо не съм имал предвид, че го правиш преднамерено, но Майкъл никога не казва какво мисли Ема.
— А според мен трябва, след като е така силно привързан към нея. Нима можеш да допуснеш, че той не е влюбен в нея? Като негов най-добър приятел, ти би трябвало да знаеш това.
Уил се облегна на перилата до нея.
— Защо искаш да знаеш?
— Прав си, това не е моя работа. Забрави какво казах. Просто искам той да е щастлив.
— И мислиш, че с Ема няма да бъде, така ли?