— А ти как мислиш?
Уил сви рамене.
— Ема е приятна и красива. Родът й е стар колкото и родът на Майкъл. Плантацията й граничи с Уайтфрайърз.
— Това не означава, че бракът им би бил щастлив. Те двамата имат ли нещо общо помежду си?
Уил се разсмя.
— Какво имаш предвид? И двамата обичат домовете си, Юга и знаят какво се очаква от тях в живота.
— Това достатъчно ли е? Той обича ли я?
Отговорът на Уил остана неизвестен, тъй като в този момент на верандата се появи Майкъл.
— Стори ми се, че чух гласове. А, здравей Уил.
— Здравей, Майкъл. Мислех, че по това време обикаляш из полето. Забелязах, че тръстиката е отрязана.
— Точно оттам идвам. Работата върви добре — той погледна Джоди. — Тази сутрин излязох толкова рано, че не успях те видя.
Усмихна й се и тя се развълнува до дъното на душата си.
Джоди почувства, че трябва да откъсне поглед от него, но не можеше да го стори. Вместо това каза:
— Мислех си и аз да изляза малко по-късно, за да видя прибирането на реколтата. Никога досега не съм виждала как се реже захарна тръстика.
Макар че се опитваше да говори с неутрален тон, гласът й прозвуча по-нежно и мило, отколкото възнамеряваше. С голямо усилие откъсна очи от Майкъл.
Уил ги погледна.
— Искаш ли да ти изпратя част от моите работници, за да ти помогнат? Вече прибрах памука и докато дойде време за оран, за тях няма много работа.
— Благодаря ти. Наистина не бих отказал известна помощ, тъй като тази година не ми достига работна ръка.
Той продължаваше да гледа Джоди.
— Понякога ми липсва доброто старо време — каза Уил. — Когато дойдеше време да се прибира захарната тръстика, робите работеха на смени денонощно. Тук захарната тръстика не узрява напълно и трябва да я оставяме в полето възможно по-дълго време, чак до първа слана.
— Цената на памука продължава да пада — каза Майкъл, докато се облягаше на перилата до Джоди. — Чудя се дали да засаждам памук следващата година.
— А аз се питам, след като не сте съвсем на север, дали не бихте могли да отглеждате ориз — каза Джоди.
Усещаше погледа на Майкъл и това приятно възбуждаше нервите й, но се стараеше да не се издаде в присъствието на Уил.
— Ориз ли? — попита Майкъл.
— Да се отглежда ориз като стопанска култура? — Уил замислено хвърли поглед към полето. — Никога не съм чувал такова нещо.
Джоди разбра, че е направила грешка, но намери начин да я поправи.
— Оризът се отглежда в равни полета, които могат да се наводняват. Виждала съм оризища и има хора, които знаят как се правят.
— Ориз — каза Майкъл, като че ли премисляше тази възможност.
— Ти, изглежда, си пътувала надлъж и нашир — каза Уил. — Къде си виждала такива оризища?
— В Южен Тексас. Може би Джоакуин е твърде на север. Както и да е…
— Никога не съм чувал да отглеждат ориз в Тексас — каза Уил.
— Джоди е видяла много повече неща отколкото повечето млади жени — отговори Майкъл. — Щом е виждала оризища, значи ги има. Аз ще си помисля по този въпрос.
— Помисли си дали да сееш ориз, но аз ще се придържам към памука. Цената му сега може да не е добра, но, ако издържим достатъчно дълго, тя ще се покачи. Сигурен съм в това. Все още търсенето на памука е голямо, а той винаги е бил култура, която не носи рискове.
— Какво правите със захарната тръстика, след като я отрежете? — попита Джоди.
— Правим меласа и захар и ги продаваме в Шрийвпорт.
— Тук ли ги произвеждате? Може ли да видя как става?
— Наистина ли те интересува? Уил я изгледа учудено. — Това е много неприятна работа. Няма да е като на излет.
Майкъл се вгледа в лицето й.
— Ако искаш да видиш как става, ще ти покажа.
Той стана, хвана я под ръка и я поведе по стълбите. Джоди бе започнала да изпитва удоволствие непрекъснато да й подават ръка, сякаш всеки момент може да падне. Освен това бе проумяла, че това е единствената допустима форма мъжете и жените да се държат за ръце на публично място. През тънкия ръкав на роклята си усещаш топлината на Майкъл, която възпря инстинктивното й желание да каже, че може да слезе и сама.
Плевнята, в която се приготовляваше сиропа, беше зад конюшнята. В нея се навъртаха няколко човека, предимно деца. Една от по-възрастните жени правеше нанизи от орехчета и ги даваше на децата да ги топят в чаша горещ сироп от захарна тръстика. Децата се трупаха, за да опитат рядкото лакомство.
Вътре шумът беше още по-голям. Джоди видя как в единия край на помещението едно муле въртеше воденичен камък, който изстискваше сока от тръстиката. Един юноша шибаше с камшик мулето, за да не спира да се движи, а възрастните носеха виолетовите тръстикови стъбла в пресата.