Ема замислено го изгледа. Този човек не й беше симпатичен, но се впечатли, че знае цвета на очите й.
— Искам да го видя.
Джордж отривисто се поклони и побърза да покаже плата. Ема продължи да оглежда платовете и да ги съпоставя с дантелата. Откри един бледожълт камгарн и се отдръпна, за да прецени дали ще й отива. Цветът чудесно се съчетаваше с дантелата, но понякога жълтото я правеше да изглежда, сякаш е прекарала жълтеница. Искаше се Клодия да е тук, за да я посъветва, тъй като винаги се доверяваше на нейната интуиция.
Не след дълго Джордж се върна, прегърнал топ небесносин плат, Ема си каза, че ако цветът на очите й наистина е такъв, то те действително са красиви. Джордж постави топа върху другите и го разгъна.
— Пипнете го. Мек е като котешко кожухче.
Ема кокетно нацупи устни и го изгледа.
— Наистина ли това е цветът на очите ми?
Джордж преглътна и кимна енергично.
— Да. Сякаш е направен само за вас.
Ема се усмихна и на брадичката й се появи трапчинка. Джордж започваше да й харесва все повече и повече и ако спреше да подскача и да се върти като кукла на конци, направо щеше да бъде доста приятен. Тя опипа плата. Копринените нишки придаваха мекота на вълната, а кардираната му повърхност беше чудесно обработена. Съпостави го с дантелата, но комбинацията не й хареса.
— Моля ви, позволете аз да опитам.
Джордж се поклони, взе от ръцете й дантелата и заподскача към галантерийния щанд. Избра една дантела със сребрист оттенък, и се върна.
— Вижте тази. Не е ли приятна?
Ема се колебаеше.
— Не нося сиво. Все още съм твърде млада и, слава богу, не съм в траур.
— Да, госпожо, но това не е съвсем сиво, а повече отива към синьо. Прекалено е ярко за траур. Вижте как добре се съчетава с плата.
— Наистина не е лошо.
Тя изгледа продавача. Беше съвсем малко по-висок от нея за разлика от Майкъл, който се извисяваше с цяла глава над нея, и понякога това малко я плашеше. Тя постави плата и дантелата на гърдите си.
— Как ми стои?
Джордж като че ли онемя.
— Чудесно! — най-сетне с въздишка се изтръгнаха думите от устата му. — Великолепно!
— Добре — усмихна се доволно Ема. — Ще взема десет метра от поплина и двадесет от дантелата.
— Бих ви предложил да видите и новите ръкавици. Има един чифт, който чудесно ще подхожда на тази дантела.
— Да видим — съгласи се тя и го последва към щанда. — Имате ли достатъчно малък чифт като за мен?
Малките й изящни ръце бяха нейната гордост.
— Ръцете ви са изключително фини, но мисля че имаме такъв номер — Джордж се наведе и започна да рови в едно чекмедже. — Ето. Ръцете ви са почти като на дете.
Ема се разчувства от комплимента.
— Понякога само детските ръкавици са ми по мярка.
Джордж намери един малък чифт и го постави на тезгяха. Ема сложи едната ръкавица и с голямо съжаление установи, че й е малка.
— Съвсем са ми по мярка. Ще взема два чифта.
— Когато видях колко са малки, си казах: „Ако госпожица Парланг не ги купи, ще трябва да ги изхвърля.“ Точно така си казах.
Ема го погледна и се намуси.
— Струва ми се, че прекалявате с комплиментите, господин Пърси. Вие много добре знаете, че аз съм сгодена.
— Да, зная, че сте сгодена — отвърна той и за момент я погледна със съкрушен вид, — но не допусках, че думите ми ще ви обидят.
— Приемам, че е така — усмихна се тя и се обърна, за да си върви. — Кабриолетът ми е на ъгъла. Бихте ли се погрижили да отнесат покупките ми в него.
— Да, госпожо. Аз самият ще го сторя.
Ема си тръгна. Трябваше да се отбие и на други места. Когато Джордж отнесе пакетите й в кабриолета, нея я нямаше. Колкото и да й беше приятно да й се възхищават, тя трябваше да се държи на положение. Освен това не биваше да показва, че комплиментите му я впечатляват.
Беше изминала повече от седмица от неочакваната поява на Джоди в Уайтфрайърз, но тя все още не можеше да си отговори на въпроса как бе попаднала тук и дали изобщо щеше да се върне в своето време. Майкъл беше безупречен домакин. Правеше всичко възможно, тя да се чувства добре и там където беше възможно, я включваше в своите ежедневни занимания, ала колкото и усилия да правеше, Джоди често се чувстваше съвсем не на мястото си и, борейки се с изкушението да обърне гръб на всичко, понякога проявяваше раздразнителност.
— Това, което си намислил е погрешно — каза тя, хвърляйки поглед на бележките, които Майкъл беше нахвърлил за подмяната на тапетите в Уайтфрайърз. — Розовите би трябвало да са в стаята, която аз ползвам, а жълтите в онази от другата страна на коридора. Освен това, ако използваш тези огромни слънчогледови щампи, стаите ще изглеждат също толкова потискащи, както и сега.