— Съгласна съм, че появата ми тук обърка много неща, но в живота не са много ситуациите, от които няма връщане назад. Ако вече не желаеш нещо, можеш да се откажеш от него.
— Не, Джоди, не мога. Тук става въпрос за достойнство. Както моето, така и на Ема.
Дъхът й секна.
— Какво искаш да кажеш, Майкъл?
Той направи пауза, сякаш търсеше най-подходящите думи.
— Вече казах твърде много.
— Нищо не си казал.
— Не мога да те спра да се завърнеш в твоя свят, също както не можех да предотвратя и идването ти.
— А ако можеше, би ли го направил?
Тя си даде сметка, че отново преминава границата на позволеното, но не можеше повече да живее с догадки по отношение на чувствата му. Трябваше на всяка цена да разбере истината.
Погледите им се срещнаха и тя видя отчаянието и мъката в сребърните дълбини на очите му.
— Ако можех да предотвратя заминаването ти, щях да го направя — промълви той. — Щях да те задържа при себе си в Уайтфрайърз. Аз обаче нямам власт над това. Непрекъснато си мисля, че така, както си приказвам с теб, внезапно ще изчезнеш, или пък ще се събудя някоя сутрин и ще установя, че те няма.
— Така е, аз също мисля за това, но всички сме изправени пред този риск. Любимите ни хора понякога умират или си тръгват, без да ни предупредят. Гаранции за това няма.
— А ти какво би направила, ако имаше избор? Щеше ли да си тръгнеш, или щеше да останеш?
Джоди не знаеше какво да отговори. В края на краищата, той бе сгоден и тя объркваше живота му.
— Мисля, че бих останала. Наистина ми липсват моите приятелки, семейството ми и всичките удобства, с които съм свикнала, но бих желала да остана тук.
— Защо?
Тя сведе поглед.
— Няма да ти отговоря на този въпрос.
— Ето, виждаш ли? И ти имаш свои принципи, така че просто няма какво да обсъждаме.
Джоди го погледна в очите.
— С това въпросът няма да се разреши.
— Но какво можем да направим?
— Майкъл… — прошепна тя.
Той се приближи до нея, за момент се поколеба дали да направи това, което бе решил, после протегна ръка и повдигна лицето й, за да я целуне.
Джоди усети топлината на устните му и разтвори своите. През изминалите дни не преставаше да мисли за целувката в кабриолета. Сега разбра колко пълнокръвен беше споменът й. Притисна се в него и го прегърна. Майкъл я привлече към себе си и целувката му стана още по-страстна. Джоди му отвърна по същия начин.
Когато Майкъл се отдръпна, тя едва не падна на писалището. Той отстъпи една крачка и се завъртя на пети, но все пак Джоди успя да прочете върху лицето му изгарящото го желание. За миг остана неподвижна, загледана в широките му рамене, после безшумно стана от писалището и излезе от стаята.
Единадесета глава
Джоди трудно намираше с какво да си запълни времето. Всички в Уайтфрайърз изглеждаха ангажирани с куп неща, докато тя често нямаше какво да прави. Беше разучила всеки сантиметър от къщата и дори бе започнала да си води дневник, за да бъде сигурна, ако, разбира се, успееше да се върне в своето време, че ще може да я възстанови в пълния блясък на сегашната й елегантност. Това занимание обаче не можеше да запълни цялото й време, нито мислите й.
През следващите дни тя упорито избягваше да остава насаме с Майкъл, за да не стигат отново до интимност, което нито беше редно, нито пък щеше да донесе нещо добро за двама им. Разбира се, продължиха да се хранят заедно, но винаги в присъствието на слугите и веднага щом свършеха, Джоди излизаше от стаята. Макар и да не я избягваше, Майкъл също не търсеше компанията й. За щастие, той се държеше любезно, докато се хранеха, което беше признак, че не й се сърди. Джоди осъзнаваше, че е най-добре отношенията им да охладнеят, и, макар да се измъчваше, тя с всички сили се стараеше да постигне точно това.
Веднъж, малко след вечеря, Джоди отиде в библиотеката да си потърси нещо за четене и се натъкна на Майкъл. Поздрави го, приближи се до писалището му и го попита с възможно най-равнодушния си тон:
— С какво се занимаваш?
— Един мой приятел иска да си построи къща и му чертая плановете.
— Може ли да погледна?
Интересът й моментално се изостри. Архитектурата бе нейното призвание, а освен това тя беше и безопасна тема за разговор.
— Съмнявам се, че ще разбереш нещо от него — усмихна й се Майкъл. — Още не съм нарисувал външния вид на къщата.
— Не бъди толкова снизходителен. Може и да те изненадам — тя завъртя чертежа към себе си, за да го разгледа по-добре.
— Две стаи горе и две долу?
— Това се нарича конструкция. Моят приятел ще се жени и, понеже не е първороден син, не получава наследство. Жена му също. Когато семейството му се разрасне, ще може да разшири къщата ето тук, отзад.