— И все пак, как се оправи с положението? Не вярвам войските да не са открили Уайтфрайърз. Пазарите са били унищожени и всичко се е облагало с данъци.
— Така е, но аз търгувах предимно с Франция. Веднага щом се вдигна блокадата, поднових износа и дори бях в състояние да подпомогна с пари и работници някои от съседите си — например тези от Оъкс — за да приберат реколтата си. Просто следях пазара и няколко години не засаждах нищо, благодарение на което после извлякох по-добра печалба. Докато бях на война, оставих добър надзирател, който изпълни всичките ми инструкции до една.
— Той още ли е тук?
— Не, той умря — гласът на Майкъл прозвуча глухо и той погледна покрай нея през прозореца. — Тъкмо войната беше свършила и аз пътувах към къщи. Бил в гората и се натъкнал на разбойници, които го застреляли, без да им мигне окото.
— Убийците бяха ли наказани?
— От кого? След войната държавата се управляваше от хора, чиито закони закриляха разбойниците. В края на краищата, те бяха убили само един бивш роб, тъй като бяха решили, че иска да е нещо повече от роб.
— Негър ли е бил?
— Разбира се! Всички бели мъже бяха на война. Имаше и много негри като например Гидиън, който е негов син.
Джоди кимна. Явно трябваше да преосмисли всичките си представи за Юга.
— Майкъл, ти различаваше ли се от обикновените робовладелци?
— Да, и то доста. Когато избухна войната, вече бях освободил всичките си роби. Гидиън и баща му останаха верни първо на мен, а чак след това на каузата, за която се борих.
— Макар че тази кауза е поддържала робството.
Джоди просто не можеше да повярва на това. То противоречеше на всичко, което бе прочела в историята.
— Научих се, че човек е готов да се бие заради неща, които са му близки, макар и да не ги разбира напълно. Може да е странно, но дори и роби, подлагани на системни унижения, рядко са се опитвали да бягат. Никога не успях да проумея това. Може би и затова се включих в нелегалния канал. Помагах на онези, които намираха кураж да избягат. Без помощта ми почти всички те щяха да бъдат заловени и върнати отново в робство.
— Колкото повече научавам за теб, толкова повече ти се възхищавам — пророни Джоди патетично. — Жалко, че не си станал психолог. Някои от твоите заключения ще бъдат преподавани едва след десетилетия, когато бъдат оценени трудовете на Фройд, а сред тях има и такива, които ще видят бял свят чак при появата на Карл Юнг, което е почти след век.
— Не съм съвсем наясно за какви заключения говориш, но приемам комплимента ти.
Джоди се загледа в него, стараейки се да устои на желанието да протегне ръка към слънчевите шарки, които хвърляха дантелените пердета върху лицето му. Все по-трудно й беше да се пребори с изкушението.
— Джоди, ти си по-различна от всички жени, които съм срещал досега — промълви Майкъл и гласът му прозвуча така нежно, сякаш изпитваше същите чувства, както нейните. — Можем да разговаряме за толкова много неща. С никого досега не съм споделял отношението си към бившите ми роби и не съм разказвал за участието си в тайния канал. Дори и сега не бих желал съседите ми да знаят, че съм участвал в него. Въпреки това на теб го казах и не смятам, че съм сгрешил.
— За двама толкова различни хора като нас, ние наистина имаме много общи неща — отвърна тя. — Просто не мога да си обясня защо е така. Преди малко те нарекох самодоволен шовинист, а ето че сега ти ми казваш толкова прекрасни думи, думи, изпълнени с толкова дълбоко съпричастие, че ми се иска да…
Тя не се доизказа. Имаше някои неща, които не можеше да каже дори и пред него.
— Ела да ти покажа нещо — обърна се към нея Майкъл.
Джоди беше доволна, че не бяха стигнали до интимност, и в същото време съжаляваше за това. Когато Майкъл бе до нея, тя се изпълваше с променящи се чувства.
Той я придружи до конюшнята и скоро двамата препуснаха през нивите в посока, която Джоди рядко поемаше. Когато стигнаха оградата, Майкъл се наведе от коня си и отключи портата. Минаха от другата страна и той отново я заключи.
— Къде отиваме? — попита Джоди, докато се отдалечаваха от града.
— Искам да ти покажа мястото, където Марсел ще си построи къщата.
Тя се усмихна. Майкъл може и да се прави, че се присмива на проекта й за къщата, но имаше желание да продължат обсъждането на строежа.
Земята на Марсел Хауард се простираше край един хребет и отвсякъде беше заобиколена с дървета. В полите на хребета лъкатушеше малко поточе, което се вливаше в Петит Къър няколко километра по-нататък. Когато изкачиха върха на хребета, Майкъл слезе от коня си, помогна на Джоди да слезе от нейния и двамата тръгнаха по поляната.