— От мискета става най-доброто желе — каза той. — Камила всяка година ми прави от него. Прави и от диви сливи. Те имат аромат, който го няма в култивираните.
Джоди крачеше край потока и краката й разриваха опадалите листа.
— Хубаво е това място. Не си спомням какво има тук в мое време. Дори не съм сигурна дали изобщо съм идвала насам — тя се обърна и му се усмихна. — Представяш ли си, ако бях идвала и бях открила стогодишна къща в стил „ранчо“? Как ли бих си го обяснила?
— Това би означавало, че Марсел ще предпочете моя проект.
— Или може би, че къщата просто няма да просъществува толкова дълго време.
Майкъл поклати глава.
— Къщите се строят, за да са кажи-речи вечни. Дори хижите са достатъчно здрави, за да съществуват векове.
— Да, но понякога стават пожари, къщите изгарят или пък ги изместват.
— Изместват ли? — усмихна се той. — И как става тази работа? Товарят ги на коне и ги пренасят по близо до града, така ли?
Джоди отново погледна към хребета.
— Наистина бих построила къщата, която аз предложих. Имам огромно желание да изработя чертежите.
— Наистина ли можеш да направиш това?
— Казах ти вече, че мога.
— Ще кажа за твоята идея на Марсел и Сали и ще видя какво ще ми отговорят.
— Не е необходимо да казваш, че идеята е моя. Това не ме интересува, просто искам с нещо да си запълвам времето.
— Скучно ли ти е?
Той се приближи до нея и двамата закрачиха заедно покрай потока.
— Не съм нещастна, но съм свикнала винаги да правя нещо. Беси дори не ми дава да си справя леглото. Така ме глезите, че просто се побърквам.
— Ема обича да я глезят — каза той, сякаш мислеше на глас. — Не мога да си представя, че би си мръднала пръста, за да свърши някоя къщна работа. По-скоро ще предпочете да шие или да рисува.
— Аз не съм Ема — отсече Джоди по-остро, отколкото й се искаше. — Освен това размислих и реших, че предпочитам да кажеш на Марсел, че аз съм начертала проектите за къщата. Изглежда, ще трябва да намеря начин да си изкарвам прехраната, след като вие с Ема ще се жените, така че не би било зле хората да знаят, че умея да правя някои неща.
— Нито можеш да работиш като мъж, нито пък можеш да останеш без човек, който да се грижи за теб.
Самата мисъл за това му се стори обидна.
— Убедена съм, че няма да мога да живея под един покрив с Ема. Ние просто не се погаждаме.
— Откъде знаеш? Та вие почти не се познавате.
— Сигурна съм, повярвай ми — тя нямаше желание да говори против Ема. Съвсем естествено беше Майкъл да се застъпи за жената, която скоро щеше да му стане съпруга. — И все пак, Майкъл, би ли ми отговорил на един-единствен въпрос? Наистина ли я обичаш?
Тя се обърна и го погледна в очите. Майкъл се намръщи.
— Нямаш право да ме питаш за това.
— Но ти не си и длъжен да ми отговаряш. Просто искам, добре да помислиш за това преди деня на сватбата си и да прецениш какви са чувствата ти към Ема.
— Защо изпитваш неприязън към нея? Тя никога не е казвала подобно нещо за теб.
И в този момент Майкъл още повече се намръщи, сякаш се бе сетил за подобен намек от устата на годеницата си.
— Не е ли? Значи е по-благоразумна, отколкото я смятах. Ами да, иначе досега да си разбрал истината.
— Не смятай, че съм чак толкова наивен — раздразнен, отвърна той, но освен това тя видя и болката в очите му.
— Не исках да те обидя. Въобще не трябваше да говоря за Ема. — Тя извърна глава. — Моля те да ми простиш.
— Няма нищо — каза той със сподавен глас.
— И все пак, не мисля, че Ема и аз можем да живеем под един покрив. Не желая да се натрапвам на Камила и семейството й, така че не ми остава нищо друго, освен сама да си изкарвам прехраната. Учила съм да проектирам сгради и работя тази работа, откакто съм се дипломирала. За мен това е най-нормалният път.
— Не мисля, че хората тук биха желали къщите и магазините им да се проектират от жена. Някак си не е съвсем прилично да вършиш мъжка работа.
— Тогава какво предлагаш?
— Можеш да преподаваш в училището или да продаваш в някой от магазините, ако чак толкова държиш да имаш работа.
— А няма ли да печеля повече като архитект?
— Само ако хората ти възлагат поръчки.
Джоди се обърна и тръгна към конете.
— Не ми е мястото тук, Майкъл. И сигурно никога няма да бъде.
— Може пък утре да се събудиш в твоето време.
Тя го стрелна с очи.
— Мислиш ли, че все още е възможно?
Той поклати глава.
— Вече не. От началото си мислех, че може да стане, но колкото повече дни минават, толкова по-сигурно изглежда, че ще останеш. Разбира се, в нищо не можем да сме сигурни, нали?
— Да, струва ми се, че е така — неохотно се съгласи тя.