Пет пари не даваше за кулинарни рецепти или шиене и можеше да говори така умно по всяка тема, както това правеше който и да е от неговите приятели. Майкъл никога не е смятал, че образованието вреди на жената, но и никога не беше срещал толкова образована жена, колкото Джоди. Дори и тя да преувеличаваше малко — той не можеше да посочи нито една жена, завършила университет, и изучила се за архитект — беше достатъчно съобразителна, за да се измъкне от трудно положение.
Усещаше, че иска да знае мнението й за всичко или дори просто да я слуша да говори ей така, без да казва нещо кой знае какво. Интересно му беше дори мълчанието й. Той вече не се съмняваше, че тя е от друго време, което означаваше, че тя може да му разправи неща, които бяха извън неговите, или на който и да е друг, възприятия. Не можеше да си представи нещата, които нейните светлозелени очи бяха видели, нито знанията, които съдържаше умът й. Мислеше си, че ще му трябва цял живот, за да усвои това, което му предстоеше да узнае от нея. И всичките тези години няма да са отишли напразно.
Джоди остави коня си в конюшнята и тръгна по алеята към къщата. Отдясно й се мярнаха бараките на работниците и тя забави крачка. Джоди не беше от онези, които бягат от собствените си страхове, а Айуила будеше в нея и страх, и очарование. Пое дълбоко дъх и се запъти към бараките.
Заобиколи олендровите храсти и видя Айуила да седи на малката веранда пред бараката си. Преодолявайки своята нерешителност, Джоди закрачи направо към нея.
— Хубав ден е днес, нали?
Айуила примигна и Джоди изпита усещането, че в реакцията й се съдържа повече изненада, отколкото старата жена бе преживяла за последните петдесет години.
— Ходих да пояздя и реших да се отбия, за да се запознаем.
— Аз не разговаря с хора — отвърна хладно Айуила. — Бели хора тук не идва.
— Тогава сигурно се чувстваш самотна — без да чака покана, Джоди седна на прага и се облегна на стената. — Как се чувстваш? Добре ли си?
— Ти защо си тук? — попита Айуила и неспокойно се размърда на дървения си стол. — Дошла да видиш какво правя аз?
— Не, просто така, приятелски.
Джоди почувства, че е поставила Айуила в трудно положение. С крайчеца на очите си видя как обитателите на съседните бараки се събират на малки групи, поглеждат към тях и сякаш разговарят за нея. Внезапно забеляза рисунката върху вратата на Айуила.
— Виж колко интересно. Какво представлява?
Айуила се втренчи в нея, после в кървавочервената рисунка.
— Знакът на Папа Ла Бас. Дяволът. Той пази мен.
Джоди никак не се смути.
— Много интересно. Значи ти наистина си посветена във вуду?
— Аз не разбира какво ти говори. Ти се присмиваш на Айуила?
Старицата зае войнствена поза и изгледа Джоди с унищожителна надменност, която явно имаше предназначението да я накара да избяга.
Джоди обаче нямаше намерение да се предава.
— Съвсем не. Просто досега не съм познавала човек, който владее вуду. Чувала ли си някога за Мари Лаво от Ню Орлиънс?
Айуила наведе глава на една страна и я изгледа.
— Ти познаваш Мамзел Мари! — черните й очи проблеснаха срещу лицето на Джоди. — Ти познаваш Папа Джон!
Джоди никога не беше чувала името на този мъж и знаеше Мари Лаво само като име.
— Лично не.
— Мари Лаво име, което не бива казва на глас.
— С какво се занимаваш? Със заклинания, танци или нещо такова? — Джоди знаеше, че поема риск, но знаеше също, че изважда Айуила от равновесие и отслабва само увереността й. — Може ли да те погледам някой път?
— Фе Шоф не за очи на бели хора! Как така ти знаеш за него? Ти не си вуду. Бяла жена не може прави вуду!
— Откъде знаеш? Може би досега не е имало бяла жена, която да е опитвала — Джоди се огледа. — Харесва ми как носиш тюрбана на главата си. Как така си успяла да му направиш седем възела? Би ли ми показала как се прави?
Айуила скочи на крака. Хората, струпали се пред други те бараки, се разбягаха. Джоди се усмихна, сякаш се чувстваше напълно спокойна.
— Махай се! — заповяда Айуила.
— Да не би да съм прекалила с гостоприемството ти? Не исках да ти досаждам.
Джоди се изправи, изтупа внимателно полата си, без изобщо да бърза, като че ли й принадлежеше всичкото време в света, и нямаше никакво намерение да хуква през глава.
Айуила влезе в бараката, но остави вратата отворена. Това възбуди любопитството на Джоди. Старата жена беше възхитителна, независимо че бе страховита. Айуила се появи, държейки черна восъчна топка.