— Ще се постарая да не те поставям в неловко положение.
— Като че ли би могла — приятелски й се усмихна Камила. — Ако стане така, че останеш тук, ще трябва да се научиш на това, което ние можем да вършим, иначе просто ще се чувстваш като чужденка.
— Мислиш ли, че действително ще остана тук? Вече тази мисъл не ми изглежда така абсурдна. Дори малко ме е страх, че така лесно свикнах с нея. От друга страна, не виждам как бих могла да остана. Нима смяташ, че е възможно?
— Знам ли. Ужасно ще липсваш на децата… Матилда наскоро пееше онази песен, която научи от теб, за Афродита… не, за Венера. „Венера в сини джинси.“ А Арманд нарече кученцето си Ласи.
— Това е стара песен, но е лесна за пеене. Е, от тази гледна точка, струва ми се, че не е стара нали?
— Децата те обичат. Дори малката Мари Силест се развълнува, когато разбра, че днес ще дойдеш. Едва успях да ги задържа да не влизат в салона. Разбира се, след като Матилда е на осем години, значи е достатъчно голяма и може да шие за разпродажбите в полза на църквата, но днес тя има уроци. Въпреки това, категорично ми заяви, че днес предпочита да бъде с леля си Джоди.
— Нарича ме леля, така ли?
— Ами, така изглежда, й е най-лесно. Нямаш нищо против, нали?
— Не, харесва ми. Преди да си тръгна, ще им разкажа още една приказка.
— Арманд твърди, че никой не може да разказва приказки така хубаво, както ти. Всичките му приятели му завиждат.
— Радвам се, че решихме да не им казваме, откъде идвам Не мога да допусна много хора да знаят за това.
— Не, това би било рисковано.
Камила извади шивашката си кошница и разгъна ленените салфетки, от които щеше да изрязва модели.
Джоди реши, че й е все едно какво иска да каже Камила с последната си забележка. Беше чувала за лов на вещици и не искаше да става предмет на такова нещо.
— Знаеш ли, често си мислех, че тук ще ми бъде много лесно да живея. Няма екологично замърсяване, ядрени бомби и терористи. Жените не трябва да оставят децата си и да ходят на работа по цял ден, да се борят със задръстванията на уличното движение, а и никой няма представа какво е развод. Но никога не допусках колко много работа може да има в живот като този тук. Вие сте заети от сутрин до вечер.
— Така се стопанисва една къща — Камила наведе глава на една страна. — Сигурно и ти си била не по-малко заета, щом си живяла съвсем сама в Уайтфрайърз. Как си се оправяла? Изненадана съм, че никой не ти е предложил помощта си.
— В моето време не е необичайно жените да живеят сами. Така съм, откакто станах възрастен човек.
Сивите очи на Камила широко се разтвориха.
— Колко тъжно. Добре е, че дойде при нас, защото ще се грижим за теб.
Джоди се усмихна.
— Никъде другаде не съм се чувствала така у дома си, както при вас. Дори в къщата, в която израснах. Никога не съм приличала много на останалите от семейството ми и ние не бяхме близки помежду си.
— Зная. Ти беше казала, че си от Гранд Кото.
Джоди понечи да й обясни, че е имала предвид емоционална близост, а не физическото разстояние между членовете на фамилията си, но си даде сметка, че Камила няма да я разбере. Тя беше възпитана да вярва, че семейството е неделимо и единно за всичките си членове. А в семейството на Джоди се бяха споразумели да се събират само на Коледа и някои други празници, при това не редовно. Припомняйки си миналото, Джоди реши, че именно емоционалната отдалеченост между нея и останалите членове на семейството, бе направила възможно да приеме така лесно сегашното си положение, което би могло да се окаже постоянна раздяла.
Чу на вратата леко да се чука. Прислужничката на Камила отвори и в стаята влязоха три дами. Джоди надяна дежурната усмивка на лицето си и остави Камила да й припомни имената на дамите. Тя трудно помнеше имена и лица, затова сега се постара да не ги забрави. Тези жени като нищо можеха да й станат приятелки и съседки за цял живот.
Те седнаха и започнаха да разтварят кошниците си. Макар да се стараеха да не я гледат постоянно, Джоди усещаше погледите им всеки път, когато обърнеше глава, но се правеше, че не ги забелязва. Калъфките за възглавници, покривките за маса, яките и другите ръкоделия, които дамите изваждаха, и приготвиха за работа, бяха истински шедьоври. Джоди колебливо извади покривката, която работеше.
— Много е хубава — каза Кейти. — Този модел не е ли на Камила? Изглежда ми познат.