Джоди се опитваше да прикрие гнева си към Ема заради оценката й на дантелата, но нараненото й достойнство не й позволи да се оправдае с обяснението за мозъчното възпаление, което другите бяха приели. Ако Ема беше дошла преди останалите жени, Джоди би приела тяхното мълчание като знак, че подкрепят приятелката си, но сега усети, че те мълчат, защото никоя от тях не се интересуваше кой знае колко от мнението на Ема и този факт възвърна увереността й.
— Папа ми е поръчал нов кабриолет — продължи да реди Ема. — Казах му, че в Уайтфрайърз има съвсем прилични кабриолети, но нали го знаете какъв е. Никога нищо не е достатъчно добро или ново за него, когато става въпрос за мен — тя отново се изсмя. — Много ме глези, признавам си го.
— Искаш ли чай? — попита я Камила. — Или може би студена лимонада?
— Времето е твърде студено за лимонада с лед. Докато дойда тук, замръзнах — Ема притисна с ръце корема си. — Маман казва, че е така, защото нямам достатъчно тлъстини, за да ми държат топло. Не е ли глупост това?
— И още как — съгласи се Кейти, която действаше сръчно с куката, без да изпуска бримка.
Без да обръща внимание на язвителните й думи, Ема седна, оправи превзето полите и фустата си и извади малко парче плат.
— Тази година правя яки. Толкова съм заета със сватбата и приготвянето на чеиза си, че просто нямам време да се обърна. Много ми е странно като си помисля, че скоро ще бъда омъжена както всички вас — бледите й очи стрелнаха Джоди и тя се усмихна злонамерено. — Искам да кажа, както повечето от вас.
— Може ли да помоля за една чаша лимонада с лед? — попита Джоди.
Не я беше грижа дали денят е хладен, или не. Просто искаше да затвори устата на Ема.
— Разбира се — отвърна Камила и се обърна към прислужницата: — Сюки, моля те, би ли донесла на госпожица Фарнел лимонада с лед?
Джоди проследи с поглед Сюки, която излезе от салона, за да изпълни молбата на Камила. Помисли си, че никога няма да свикне с тези истински отряди тихи и безупречни идеални слуги по къщите, нито с чувството, че още щом се отвореше врата, всеки разговор губеше личния си характер.
— Как се чувстваш напоследък? — обърна се Нанин към Кейти.
— Добре, като оставим сутрешните часове. Надявам се че това състояние няма да продължи дълго.
Ема я погледна с недоумение.
— Пак ли чакаш дете?
Кейти кимна.
— Да, за началото на лятото. Изглежда, ми е съдено все тогава да ги раждам.
Джоди я огледа. Кейти беше горе-долу на нейните години.
— Колко деца имаш?
— С това ще станат шест.
— Шест деца!
Макар и да знаеше, че семействата са големи, броят на децата винаги я изненадваше.
— И ние се надяваме някой ден да ни се роди още едно — каза тихо Камила. — Знаеш ли, точно по това време загубихме малкия Андре. Тази сутрин се бях сетила за него.
— Загубила си дете? — попита Джоди. — Съжалявам. Не знаех за това.
Нанин кимна.
— Ужасна мъка е, когато те сполети такова нещо. Отец Греъм твърди, че в такива моменти на небето се появява още един ангел, но въпреки това, тъгата е огромна.
— Сега щеше да е на четири години — въздъхна Камила и поклати глава. — Извинявай. Понякога ме обзема меланхолия.
— Всеки би изпаднал в такова състояние, ако загуби дете — каза Джоди. — Това е съвсем естествено.
— Да, и нищо не може да се направи срещу него — усмихна се Камила. — Вчера Мари Силест ме попита дали някога ще има малко братче или сестриче.
— Предполагам, че си й се скарала — каза Ема. — Не може да говори така пред хората. На какво прилича това?
— Мари Силест е само на две години — възрази й Джоди с малко по-остър тон. — Тя е почти бебе.
— Всъщност и двете нямаме право да говорим така — отвърна Ема. — Не сме омъжени и такива приказки не ни подхождат, нали така?
Стрелна с поглед Джоди, за да види дали тя ще се хване на думите й.
Появи се Сюки, носейки лимонада за Джоди, горещ чай за останалите и поднос с чаени сладкиши.
— Великолепни са — обяви Кейти, вземайки един сладкиш. — Много ми се иска да занеса рецептата на готвачката си.
— Ще ти я дам, преди да си тръгнеш — Камила отпи от чая и продължи да шие. — Надявам се, разпродажбите да са успешни тази година. Миналата година не събрахме почти никакви пари.
— Чух нещо ново — каза Нанин. — Зилия ми разказа за един обичай, който видяла преди няколко месеца при посещението си в Шрийвпорт. Жените взели голяма кошница и всяка изработила по нещо, което поставила в нея. След това кошницата обиколила всички къщи в паството, жените си купували неща от нея и правели други, които поставяли на тяхно място. Не е ли чудесна идея?
— Наистина е добра — съгласи се Камила. — Никога не съм харесвала да купувам от сергии на разпродажбите. Все едно че избираш зеленчуци от пазара. Къде по хубаво е да можеш да си избереш покупката от кошницата в собствения си дом.