— И аз не съм свикнал да те виждам по нощница. Като джентълмен мисля, че не е зле да те подсетя, че си забравила да си сложиш пеньоар.
— Не съм забравила. Беше твърде горещо — направи кратка пауза и допълни: — Освен това не знаех, че ти ще си отвън.
— Джоди, аз не мога да си позволя да имам чувства към теб. Нямам право.
Тя усети мъката в гласа му.
— Там, откъдето идвам аз, нещата не са толкова сложни. Годежите се развалят и това не е срамно за никого.
— Там може да е така, но тук не е.
— Да не би нежеланието ти да промениш решението си да се дължи само на чувството ти за дълг? Всеки мъж може да сбърка. Лично аз мисля, че истинският грях се състои в това да поддържаш докрай нещо, което знаеш, че е погрешно.
— Би било погрешно да се стремиш да проумееш докрай това, което мисля в момента. Погрешно за всички ни.
— Защо си толкова сигурен? — тя усети през тъмнината, която ги разделяше, как той се мъчеше да стои настрана от нея. — Майкъл, толкова ли си сигурен, че точно това би трябвало да направиш? Откъде знаеш дали не съм се появила тук именно за да те предпазя от грешката да се ожениш за Ема? Знам, че не бива да говоря за тези неща, нито дори да ги мисля, но мога ли да стоя просто така и да не се опитам да предотвратя нещо, което виждам че е погрешно?
В гърдите на Майкъл се надигна сподавен стон и той се отдръпна назад.
— Не мога да ти позволя да ме изкушаваш по такъв начин. По дяволите, Джоди, не мога!
Той се обърна, закрачи към двукрилата врата на стаята си и потъна в нощта.
Джоди остана, докато се убеди, че няма да се върне, прибра се и легна в леглото си. Усещаше го от другата страна на стената. Верандата и отворените врати ги свързваха в тъмнината. Той я желаеше; тя не се съмняваше в това. Може и да бе твърдо решен да се ожени за Ема, независимо дали я обичаше или не, но тя нямаше да го остави така лесно да стори това. Доволна от това свое решение, тя се усмихна, а бурята внезапно връхлетя върху Уайтфрайърз и дъждът рукна от тъмното небе. Джоди беше щастлива, защото сега знаеше, че Майкъл я желае може би не по-малко, отколкото и тя него.
Петнадесета глава
Ема нареди на прислужника да остави кутията с боите на тревата, след което го изчака да разгъне платнения стол, който беше донесъл за нея. След снощната буря бе захладняло и тя бе решила, че може би това ще й е последната възможност да улови есенните багри на дърветата отвъд сечището.
— Засега това е всичко, Маркъс. Ела да ме вземеш след около час.
— Добре, госпожо.
Маркъс се върна на пътя и се качи в кабриолета. Докато кабриолетът заскърца, теглен от коня, Ема огледа обекта на своите художествени занимания. Есенните багри винаги й се струваха особено трудни за постигане с безбройните си нюанси. На нейния стил много повече прилягаха пастелните оттенъци на пролетта и може би точно затова беше избрала сватбата и да стане през месец април, когато всичко бе разцъфтяло.
Ема отвори кутията с боите и сипа малко вода от една бутилка върху палитрата. После я остави на едно парче плат в скута си и започна да скицира рисунката. Беше толкова увлечена в работата си, че не чу как Джордж Пърси се появи на коня си и спря точно зад нея. Когато той заговори, тя така подскочи, че едва не разля водата.
— Господин Пърси! Как се осмелявате да се промъквате така зад мен!
Джордж се изчерви от главата до петите.
— Не исках да ви стресна, госпожице Парланг. Помислих си, че сте ме чули.
— Щом не съм ви дала знак, трябвало е да продължите по пътя си. Боже мой! Какво е това възпитание, което сте получили?
— Простете ми — повтори той.
— Какво търсите тук? Това е владение на моето семейство и вие си позволявате да влизате в него.
— Просто яздех по пътя и реших да се отбия, за да си поприказваме. Аз живея ей там долу.
Тя го изгледа, примижа и прикри очи с ръка, за да не й блести слънцето.
— Наистина ли? Значи там долу, така ли?
Той се ухили.
— Да, госпожо. Наскоро купих къщата на стария Хъбард.
— Значи възнамерявате да останете в Джоакуин?
Дори не си направи труда да прикрие раздразнението в гласа си.
— Сега тук е моят дом — каза той и се усмихна още по-широко. — Мисля, че сме съседи.
— Само в географския смисъл на думата. Но вие така ли мислите да стърчите на този кон и да ми затуляте светлината? Ако е така, аз ще се преместя.
Сарказмът й беше хаплив и тя си помисли, че Клодия би останала доволна, ако я чуеше.
Джордж не разбра намека й и слезе от коня.
— Какво рисувате? Не виждам нищо друго освен листа.
— Опитвам се да уловя есенните багри. След снощната буря за една седмица ще опадат всичките листа — тя намръщено изгледа дърветата. — Вече са започнали да увяхват.