— Да знаете какви са есенните листа в Минесота!
Тя го изгледа от главата до петите.
— Вие от Минесота ли сте?
— Да, госпожо. И тя наистина много ми липсва по това време на годината.
— Колко жалко, че не можете да се върнете в Минесота.
На Ема й се искаше той да яхне коня си и да я остави сама. Тя винаги намираше, че й е трудно да се съсредоточи върху две неща наведнъж.
— Зимите обаче не ми липсват. Дори никак. Става толкова студено, че човек може да замръзне… Искам да кажа, че наистина става много студено.
Ема го стрелна с очи.
— Истински се надявам годеникът ми, господин Майкъл Девъро, да не е тръгнал по този път. Ако ви види, че разговаряте така насаме с мен, може да реши да ви застреля.
Джордж погледна към пътя.
— Ако чуя да идва кон, ще си тръгна.
Тя въздъхна. Той просто не можеше да разбере намеците й.
— Ако възнамерявате да стоите там, то поне се преместете една крачка настрана. Хвърляте сянка на листа ми.
Джордж припряно се отмести.
— Извинявайте, госпожо.
Клекна до нея в тревата и се загледа в листа, докато тя внимателно нанасяше по него петънца боя.
— Сестра ми също рисува. Дори много я бива в това.
— Възхитително — толкова беше съсредоточена, че гласът й прозвуча съвсем безизразно. — Тя сигурно е голяма радост за родителите ви.
— Точно така е. Те нямат други деца. Само двамата със сестра ми сме Родителите ми още са живи. Тя живее с тях.
Ема не намери за необходимо да отговори. Никак не я интересуваше къде живее сестра му.
— Може би Хортенс ще ме посети някой ден и вие двете ще можете да се запознаете и да рисувате заедно.
Тя се обърна към него.
— Хортенс? Вие да не сте французин?
— Да, госпожо. По-точно произходът ми е френско-канадски.
— О! Я виж ти! — това донякъде го издигна в очите й. Ема се гордееше с френския си произход и смяташе, че това е единственият произход, достоен за нея. — Моят род произхожда от Франция. По-точно от Авиньон.
— Не може да бъде! Наистина ли сте оттам? Моят е от Марсилия.
— Аз разбрах, че семейството ви е от Канада.
— Не съвсем. Дошли сме от Марсилия.
Ема остави четката.
— Какво забележително съвпадение! Излиза, че прадедите ни са били съседи.
— А сега ето, че и ние сме съседи — той така широко се усмихна, че се видяха чак кътниците му. — Баща ми и сега може да говори френски!
Тя се обърна към листа си, преструвайки се, че не му обръща внимание.
— И аз мога. Тук в този край всички знаят френски — тя натопи четката в червена боя. — Разбира се има много голяма разлика между това да си креол и френски канадец.
— Сигурно е така. Аз мисля, че французинът си остава французин. Ние с Хортенс се считаме за американци.
— Ето в това е разликата — тя внимателно докосна хартията с четката и проучи резултата. — Водните бои са много трудни. Не можеш да рисуваш върху грешките си. Наистина предпочитам пастелите.
— А аз не различавам единия край на четката от другия — каза Джордж с тон, в който сякаш звучеше гордост. — Мога да кажа, че почти не различавам цветовете.
— Така ли?
— Почти.
Ема се намръщи.
— Не може почти да имате цветна слепота. Или я имате, или я нямате.
— Ами тогава предполагам, че нямам.
— Надявам се, че не ви задържам — каза Ема с надежда.
— Ни най-малко. Днес не съм на работа. Имам половин почивен ден.
Тя понечи да подчертае, че половин почивен ден не е като съвсем да не си на работа, но се отказа, тъй като си помисли, че той може да си тръгне, ако не му обръща внимание.
— Получихме нова партида ръкавици. Има едни розови, които много ще ви харесат. Цветът им е почти като на онзи плат, който купихте завчера.
— За него вече имам подходящи ръкавици.
— А има и едни сини.
— Сини ли? — за миг тя се замисли. — Нали помните онзи синия поплин. В същия цвят ли са?
— Абсолютно. Да отделя ли един чифт за вас? — той наведе глава, изскубна стрък трева и го заоглежда. — Нямам нищо против да сляза с коня в града и да ги взема, ако ги искате още сега.
— Сега не ми трябват. Поплинът е част от зестрата ми. Роклята от него ще облека чак на втория ден след сватбата.
— Вие имате най-красивите дрехи в града. Може би защото самата вие сте толкова красива.
Ема се изчерви.
— Не бива да говорите такива неща, господин Пърси. Не е прилично. На практика аз съм вече омъжена жена.
— Извинявайте.
Той доби такъв съкрушен вид, че Ема го съжали.
— Е, предполагам, че просто не можете да се въздържите да не изразите мнението си — тя се опита да съчетае жълтите и червените тонове на дърветата, но не хареса резултата. — Мисля, че на тези бои им има нещо. Колкото и да се старая, не мога да докарам точния цвят.