Джоана Линдзи
Нежен бунт
Глава първа
Англия, 1818 година
— Страхуваш ли се, миличка?
Розалин Чадуик извърна глава от прозореца на каретата и нижещия се пред погледа й пейзаж. Повече от час тя гледаше навън и не виждаше нищо.
Дали се страхува? Беше съвсем сама на света. Нямаше закрилник. Нямаше семейство, за което да мисли и се тревожи. По пътя към едно неизвестно бъдеще оставяше зад себе си всичко познато и близко. Дали се страхува? Изпитваше ужас.
Разбира се, тя нямаше да каже нищо на Нети Макдоналд. Нямаше по никакъв начин да издаде чувствата си. Самата Нети беше доста нервна, откакто вчера сутринта прекосиха английската граница. Опитваше се да го скрие. Правеше се на недоволна както обикновено, но личеше, че е уплашена и изнервена. Преди да потеглят беше весела и жизнерадостна. Не се промени настроението й дори когато пресичаха омразните й ниски планини на Шотландия. Самата тя идваше от високите планини и там бяха минали всичките й четиридесет и две години. Никога не беше предполагала, че ще дойде ден, когато някой ще я застави да напусне обичните си родни места, да прекоси сама границата към Англия. Англия! Но Нети никога не би я изоставила. Не и скъпата, не и милата Нети.
Розалин успя да й се усмихне. В зелените й очи мъждукаха весели пламъчета. Опитваше се да вдъхне кураж на прислужничката си.
— Ох, Нети, защо да се страхувам? Нали успяхме да се измъкнем през нощта? Нали сме по-умни? Джорди ще претърси Абървил и Единбург и никога не ще отгатне, че сме тръгнали за Лондон.
Нети се усмихна доволно при мисълта за досегашния им успех. Забрави за момент страха и омразата към англичаните. Омразата към Джорди Камерън беше по-дълбока.
— Предполагам, чи ще се задуши от злоба и яд, когато разбере, чи сме отгатнали мръсните му планове. Нели тъй? Аз ни харесвах Дънкан, бог да го прости. Той тъ накара да обещаеш и ти трябваше да го направиш. Той мислеше, че туй е най-доброто за теби. Нидей да мислиш, чи съм толкоз проста, за да не забележа, чи си забравила и хубавия си английски, за който дядо ти беше довел оназ чудесна учителка. Ни трябва да го забравяш особено сега, когато сме в гнездото на дявола.
Розалин широко се усмихна на последните назидателни думи на Нети. Не устоя на желанието да я подразни малко.
— Когато срещна англичанин, а това ще стане съвсем скоро, ще си припомня правилния си английски. Няма да ми отнемаш малкото време, което ми остава да мисля за всяка дума, която казвам.
— Хм, туй е само когат съм толкоз притеснена. Но виждам, чи го забравяш.
Разбира се, че Нети го знаеше. Тя познаваше Розалин много добре, дори понякога по-добре от самата нея. И знаеше, че само когато Розалин не е в настроение, можеше да забрави правилния английски език и да заговори на шотландския диалект, усвоен от Грамп и Нети. Тя все още беше притеснена и имаше основание за това. Но не беше достатъчно разстроена, че да забрави напълно набития й в главата от учителя правилен говор. Розалин въздъхна.
— Надявам се, че куфарите са пристигнали. Иначе ще се окажем в доста неприятно положение.
Двете бяха потеглили само с един кат дрехи, за да надхитрят братовчед й Джорди в случай, че някой ги видеше и му кажеше.
— Това най-малко да те безпокои, момиче. Сигурна съм, чи спести много време кат доведе оня лондонски модист в Камерън, за да ти ушие всички онез красиви рокли. Дънкан, бог да го прости, беше тъй предвидлив, че изпрати куфарите предварително един по един. Тъй че Джорди не ще заподозре нещо, дори да ни наблюдава непрекъснато.
Нети си мислеше, че е много забавно да се измъкнеш посред нощ, както бяха направили те — със запретнати поли и стари бричове под тях, така че ако случайно някой ги види на лунната светлина, да ги помисли за мъже. Розалин също мислеше така. Всъщност тя се беше забавлявала единствено в началото на тази лудост. Бяха отишли до най-близкия град, където ги чакаше предварително нает кочияш с карета. Трябваше да минат няколко часа, за да се уверят, че никой не ги преследва. Едва тогава предприеха това пътешествие. Всички притеснения и цялата потайност бяха необходими, за да надхитрят Джорди Камерън. В края на краищата Грамп беше убедил Розалин, че това е необходимо.
Розалин повярва, когато видя лицето на Джорди, докато слушаше завещанието на Грамп. Той беше племенник на Дънкан Камерън, най-малкият внук на брат му и единствения жив наследник мъж. Джорди имаше всички основания да получи част от огромното богатство на Дънкан. Но имението беше завещано на Розалин, единствената внучка. Тя получи земята, мелниците, безбройните работилници, всичко. И Джорди изпадна в ярост.