— До един час ще съм потеглил — каза той.
Антъни продължи да го гледа свирепо. После кимна рязко с глава и поведе Розалин. Здраво впи пръсти в ръката й над лакътя. За нея беше невъзможно да се освободи. Навън не чакаше карета. Едно улично дете държеше коня му.
Тя реши да го нападне първа и да не му даде възможност за атака.
— Ти защо дойде тук?
— Разбира се, за да те прибера у дома.
— И да се убедиш, че си е заминал? Вероятно не си знаел, че ще ме намериш тук?
— Може би и за това.
Тя изскърца със зъби:
— Ти си знаел?
— Разбрах, когато чух как наричаше бедния човек с най-отвратителните омразни и презрителни имена.
Значи той е бил пред вратата още от самото начало. Дали беше казала нещо, което не трябваше да чуе? О, не, поне този път. Но все още беше раздразнена.
— По-добре да беше обърнал внимание на онези хора, които все още се навъртат около къщата ти. Те са ме проследили до банката и…
— Да, Джереми спомена, че си тръгнала към банката. Представи си колко бях изненадан да те намеря тук след това.
В думите му се долавяше недоверие.
— По дяволите, Антъни, аз не знаех къде е той. Как бих могла да го открия? Освен това никога не съм имала желание за това. Онези наети от него тъпаци не са били уведомени, че той се е отказал от намерението си.
— Разумно — това беше всичко, което каза той.
След това подхвърли монета на момчето и се метна на коня.
Тя погледна протегнатата към нея ръка. Да седи притисната до него по целия път до дома! В този момент това не бе много привлекателно. Тя би предпочела да наеме карета. Но в момента не се виждаше такава.
Пое ръката му и в следващия миг се озова седнала в скута му. Бузите й поруменяха. Това беше едно обезпокояващо пътуване. Изведнъж усети, че се вълнува. Отново си припомни проблемите си. Неговата топлина се разля по тялото й. Ноздрите усетиха аромата му. В този момент можеше да мисли само за това как да разруши сделката, която сама наложи и как да се върне в леглото му без никакви ограничения.
Глава тридесет и девета
Пътят към дома и се стори безкраен, при все че разстоянието беше съвсем кратко. Яздеха мълчаливо. Равният ход на коня и равномерното биене на сърцето на Антъни я опияняваха и я караха да забравя действителността. Чувстваше се блажено.
Но когато стъпи на земята, си припомни всички проблеми. Втренчи се в смачкания плик, който лежеше в краката й и дълго го гледа, преди да осъзнае какво е това. Посегна да го вземе, но ръката на Антъни я изпревари.
Розалин простена вътрешно. Беше забравила тези глупави сметки. Една от тях е изпаднала от джоба на полата й и това не беше никак хубаво. Какъв лош късмет — именно Антъни да посегне и го вдигне. Не можеше да се надява, че той ще го върне. Естествено, че не го направи. Отвори го!
— Антъни!
Той я стрелна с поглед.
— Адресирано е до мен.
Тя се запъти към къщи. Като че ли е това би решила проблема си. Но ръката му я задържа. Спря я. Все още държеше плика и бавно го разтваряше.
Проговори и гласът му беше по-скоро любопитен, отколкото строг:
— Мога ли да те попитам какво търси това писмо в твоя джоб?
Тя разбра, че не може да се измъкне и се обърна с лице към него.
— Ами това е за някои от мебелите, които купих.
— Това и сам мога да разбера, скъпа моя. Интересно ми е какво прави в джоба ти.
— Исках да платя. Затова…
Тя усети погледа му, вперен в джоба й. Видя как оттам се подава още един плик. Значи по време на проклетото яздене е загубила половината от писмата. Преди да успее да изрече и думичка, той се протегна и измъкна от джоба й всички пликове със сметки.
— И тези ли щеше да платиш?
Тя кимна с глава, но понеже той не я гледаше, изрече съвсем тихо: — Да.
— А нямаше ли да е по-подходящо в такъв случай да бъдат адресирани до теб, а не до мен?
Тя не можеше да разбере как може да е толкова спокоен в такъв момент.
— Аз… аз имах намерение да ти кажа, но забравих.
— Не, не си забравила — отвърна той и тя усети как сърцето й се свива. Още повече се обърка когато той добави с тон, сякаш се забавлява: — Не си много добра в сделките, скъпа. Бих могъл да намеря половината от тези неща на половин цена.
Той натъпка пликовете в джоба си. Това я подразни. Беше очаквала да реагира точно така.
— Това са моите покупки — напомни му тя.