— Но… но това е прекрасно — възхитено възкликна Джеймс, но изражението на Антъни го смути и добави колебливо — не е ли така?
— Не! По дяволите, не е!
— За бога, Тони, обикновено след брака идват децата…
— Знам, глупак такъв. Искам детето. Но не понасям условията, при които беше създадено.
Джеймс избухна в лудешки смях, без да е разбрал какво точно иска да каже Антъни:
— Цената на бащинството, не знаеш ли? Само няколко месеца ще се наложи да стоиш далеч от леглото на жена си. Винаги можеш да намериш утеха другаде.
Антъни стана. Гласът му беше спокоен, но достатъчно студен, за да смрази когото и да било:
— Ако исках да си намеря утеха и ако това беше само за няколко месеца, щеше да си прав, братко. Но в момента, в който съпругата ми съобщи за състоянието си, за мен отново ще започне ергенския живот.
Джеймс остана много изненадан.
— Чия беше тази отвратителна идея?
— Не моя.
— Искаш да кажеш, че единствената причина, поради която тя се върна при теб, беше да забременее?
— Никаква друга причина не съществува.
Джеймс изсумтя:
— Не ми е приятно да ти го казвам, момчето ми, но жена ти заслужава един хубав бой.
— Не. Тя заслужава да бъде накарана да признае, че е грешила. И ще го направи. Но не зная кога ще стане това. Аз ще полудея от чакане.
Глава четиридесет и първа
Слаб чай и препечен хляб по настояване на Нети. Не много апетитна закуска, но по-добра от млякото с какао и пастичките. Розалин беше повърнала всичко това преди малко. През последната седмица подозираше състоянието си. Цикълът й закъсня. А преди три дена се убеди напълно. Сутринта се събуди с ужасно гадене, което премина едва по обяд. С всеки изминат ден се чувстваше все по-зле. Тази сутрин близо час трябваше да стои близо до легена. Накрая почувства стомаха си съвсем сух. Ужасяваше я мисълта какво ще й поднесе утрешния ден. А утре сутринта е сватбата на Франсиз. Въобще не беше сигурна дали ще може да присъства на церемонията. И това я разстройваше още повече. Нямаше нищо, което да я радва в момента. Естествено, освен нейната бременност.
Въпреки препечения хляб стомахът й все още не се беше успокоил. В това положение й беше трудно да мисли, че това е бебето, което желае повече от всичко на света. Защо не можеше да бъде една от онази щастливи жени, които се чувстваха добре през цялата бременност. А и толкова скоро започна! Защо ли й трябваше това отвратително споразумение с Антъни само отпреди две седмици! Тя се усъмни че е бременна съвсем скоро след това. И това показваше, че изобщо не е бивало да говори е него по този въпрос. Вероятно е забременяла още първия път, когато са се любили.
Много внимателно постави чашата чай на масата до шезлонга, на който се беше излегнала. Онази сутрин, когато Антъни я любеше, тя откри за свой собствен ужас, че стомахът й се свива. Беше й нужна изключителна концентрация, за да не се смущава. Точно тогава трябваше да му признае. А тя съвсем необмислено отиде при него още две нощи. Повече не можеше да отлага. Тази сутрин се измъкна от стаята му докато той спеше, за да не му дава възможност да я върне обратно в леглото. Тя не можеше да изпитва повече никакво удоволствие от сутрешните му ласки, толкова много й се гадеше. Трябваше да му каже преди той сам да разбере, че нарушава споразумението му.
По дяволите, как ненавиждаше тази проклета сделка! Последните две седмици Антъни беше толкова любвеобилен, прекрасен… поне в собствената си спалня. Той я любеше толкова често. Тя знаеше, че у него не остава нищо друго, което да даде на друга жена. Тя беше сигурна, че е изцяло неин. Като че всяка нощ се повтаряше брачната им нощ. Той я даряваше с цялата страст и нежност, на която беше способен. И тя го даряваше със същото. Но извън спалнята той беше съвсем друг човек. Ставаше студен, язвителен… всичко друго, но не и приятен. Розалин знаеше, че държанието му е продиктувано от обида и гняв. Наказваше я, искайки да я накара да разбере колко глупави са били условията й.
Но сега всичко свърши. А на нея не й се искаше да е свършило. По дяволите, тя има нужда от Антъни. И само заради идиотското си решение трябва да го загуби. Временно, каза си. След тези две бурни седмици тя беше убедена, че това не може да продължи дълго.
— Искала си да ме видиш?
Беше влязъл без да почука. Не беше влизал в тази стая откакто се беше преструвала на болна. Но сега не се преструваше.
Антъни бързо хвърли поглед на новите мебели и след това спря кобалтово сините си очи на нея. Тя почувства как стомахът й отново се свива от нерви.
— Ще имам бебе — измънка тя.