— Рано се прибираш — отбеляза Розалин. Стараеше се тонът и да бъде равнодушен.
— Старият приятел добре се подреди. Реших, че няма да е зле да го сложа да си легне.
— Защо си го довел тук, вместо в собствения му дом?
Антъни сви рамене:
— Навик, скъпа моя. Когато прекарвахме цели нощи заедно, много пъти идваше да спи у дома. Нима не знаеш, че той имаше своя стая тук? Сега ти спиш там.
Те се гледаха продължително.
— Какво става? — обади се Джордж. — Кой спи в моята стая?
— Не се притеснявай, старче. Жена ми има само някои дреболии там. Няма да я затрудни преместването за тази вечер. Нали съкровище?
Сърцето й се преобърна. Дали не беше довел Джордж тук само за да я накара да се премести при него тази вечер? Единственото място, където би могла да се премести, бе неговата стая.
— Не се притеснявайте заради мен, госпожо Малори.
Тя отлично разбра завалените му думи. Той като че не можеше да фокусира и спря поглед на Добсън вместо на нея.
— О, не ме безпокоиш, Джордж — увери го Розалин. — Само минутка.
— Нито минутка — прекъсна я Антъни. — Да знаеш, че е ужасно тежък. Ако го оставя, изобщо няма да се изправи. Просто ни заведи и си вземи каквото ти е нужно.
Тя го направи бързо. Втурна се в стаята и взе някои неща. Антъни постави Джордж в леглото. Това ли беше стаята на Джордж? Значи тези сонети бяха негови? А тя го беше мислила за женкар. Може би Франсиз щеше да бъде по-щастлива, отколкото се предполагаше.
Тя излезе бързо от стаята, за да може Антъни да разсъблече Джордж. В коридора застана срещу вратата на спалнята на Антъни. Значи той е имал това предвид. Къде другаде би могла да спи тя? Вероятно Джереми и Джеймс още не са се прибрали, но със сигурност щяха да го направят. А на горния етаж имаше само четири спални.
Тя колебливо влезе вътре. Очакваше да види Уилис, готов да разсъблече господаря си. През последните две седмици тя не бе срещала често момчето. То идваше само когато Антъни го повикаше. Стаята беше празна. Или Антъни беше планирал всичко, или още не беше повикал прислужника си. Беше все още рано, особено за лондонските стандарти. Явно момчето не беше очаквало Антъни да се прибере толкова скоро.
Розалин въздъхна. Не знаеше какво да мисли. Но нямаше да пропусне тази възможност. Самата тя не би могла да го измисли по-добре. Така няма да се наложи да жертва гордостта си, за да си признава каква глупачка е била. Тя просто щеше да му покаже колко е доволна, че се е наложило да бъде в тази стая.
Започна да сваля вечерното си облекло. Тъкмо беше стигнала до ризата, когато влезе Антъни. Тя се разтрепери под погледа му. А той влезе в гардеробната си. Розалин бързо се вмъкна в леглото. Искаше й се той да каже нещо. Господи, колко много всичко й напомняше първата брачна нощ. Беше точно толкова нервна, колкото и тогава.
Той излезе само по халат. Добре че Розалин се беше сетила да си облече нощница. Не искаше да бъде очевидно колко силно го желае.
Но беше очевидно. Докато той се разхождаше да загаси лампите, очите й блестяха от желание. Възхитено гледаше прекрасното му тяло. В последно време му се беше наслаждавала твърде много. Разбра, че това не е достатъчно, никога няма да е достатъчно за нея.
Беше тъмно. Само един сребрист лунен лъч се процеждаше през прозореца. Преди очите й да привикнат с тъмнината, тя го усещаше с изострените си сетива. Леглото хлътна под тежестта му и тя затаи дъх в очакване. Винаги, когато той беше наблизо, тя изпитваше едно особено чувство. Само след миг той ще се наведе над нея. Устните му ще открият нейните, тръпнещи и желаещи.
— Лека нощ, скъпа.
Тя отвори очи. По дяволите, значи той не беше планирал идването й в стаята. Спазваше стриктно правилата и не искаше да я докосва, след като вече е заченала. Не е честно! Как може, та тя лежи до него и го желае повече от всякога.
— Антъни…
— Да?
Острият му тон уби смелостта й.
— Нищо — промърмори тя.
Розалин остана да лежи неподвижно. Броеше ударите на сърцето си. Искаше й се да е изпила повече от две чаши шампанско. Но тогава беше мислила за утрешното гадене, е което ще трябва да се пребори и да отиде на сватбата. Знаеше, че ще бъде невъзможно да заспи. Едва предната вечер се беше почувствала освободена, бе поставила глава на гърдите му и бе броила ударите на сърцето му. Колко много неща могат да се променят само за един ден. За всичко беше виновна проклетата й спогодба.