Това просто не може да продължава повече. Тя ще трябва да…
Чу стона му. Изведнъж ръцете му се протегнаха, придърпаха я и я прегърнаха. Целувката му беше дива, луда, неистова, изпълнена с такъв плам, който влуди и двамата. Розалин не се поколеба, просто го прие възхитена и успокоена. Изцяло се отдаде на изживяването. О, нейната гордост не е по важна от това. Тя го обича. Трябва да му го каже. Но не точно в този момент. По-късно, когато ще може отново да разсъждава трезво.
Глава четиридесет и трета
Като че всичко се беше обърнало против Розалин и й пречеше да остане насаме с Антъни. Самата тя не знаеше как да го направи. Предната вечер заспа блажено, след като се любиха, а на сутринта той я събуди само за да й каже, че Джордж си е заминал, така че тя може да се премести. Просто така, сякаш предната нощ изобщо не е съществувала. Тя все пак мислеше да го спре, но точно в този миг стомахът й изригна и тя беше принудена бързо да се втурне в стаята си.
Почти цял следобед бяха заети със сватбата и последвалия официален обяд. Антъни не се прибра с нея у дома. Направо отиде да прекара последната вечер с брат си. Розалин прекара една мъчителна нощ да мисли какво ли правят двамата. Чу ги да се прибират едва когато се беше разсъмнало.
Тази сутрин трябваше бързо да стане от леглото, за да отиде на пристанището. Цялото семейство присъстваше на отплаването на „Мейдън Ан“. Тя седеше отстрани на Джереми и търпеливо чакаше братята да прегръщат Джеймс и да му пожелават щастливо плаване. Самата тя го целуна бързо за довиждане. И понеже Антъни обърна внимание на това, Джеймс не устоя да го изкоментира.
— Джереми, предполагам че баща ти ужасно ще ти липсва.
Момчето й се ухили.
— По дяволите, та той няма да отсъства толкова дълго. А и мисля, че няма да имам време да почувствам липсата му. Той се е зарекъл вече да се придържа стриктно към закона. А и аз ще бъда заровен в учебници и ще стоя далеч от всички неприятности. Ще се съобразявам с чичо Тони и с теб и ще накарам всички да се гордеете с мен.
— Сигурна съм, че ще бъде така — тя се опита да се усмихне. Полъхът от пристанището обсеби обонянието й, тя усети че стомахът й се свива и трябваше да се върне в каретата. — Мисля, че е време да отидеш и се сбогуваш с баща си, момчето ми.
Джеймс и Конрад притиснаха момчето здраво в обятията си. Той трябваше да изслуша за пореден път дълга лекция на тема какво трябва и какво не трябва да прави. Приливът го спаси. Морето не може да чака и двамата мъже бяха принудени да се качват на борда на кораба. Джеймс беше склонен да обвини Антъни за махмурлука си, както и за това, че едва не забрави нещо. Извика Джереми в последния момент и му подаде една бележка.
— Постарай се Розалин да я получи без знанието на Тони.
Джереми мушна бележката в джоба си.
— Нали не е любовно писмо?
— Любовно писмо! — изсумтя Джеймс — Изчезвай веднага, момче и се погрижи…
— Знам, знам — разсмя се Джереми.
Той скочи преди Джеймс да го смъмри за нахалството му. Конрад се намеси усмихнат:
— За какво става въпрос?
Джеймс сви рамене. Разбра, че помощникът го е видял да предава бележката.
— Реших да им помогна. Така както я кара Тони, може да се мъчи цял живот.
— Мислех, че няма да се намесваш.
— Е, той ми е брат, нали така? Всъщност не зная защо трябва да се тревожа, особено след номера, който ми сви снощи.
Въпреки болките в главата, Кони успя да се изсмее.
— Днес ще се чувствам зле. Проклет махмурлук.
— Обикновено се справяш, нали?
— Разбира се. Не можех да оставя снощи момчето само да се търкаля под масата. Но ти трябваше да ни изпратиш, Кони. Докладвай ми за всичко в каютата.
Един час по-късно Конрад наля чаша ръжен тоник от зареденото барче в капитанската каюта и отиде при Джеймс.
— Не се безпокоиш за момчето, нали?
— За този негодник! — Джеймс леко премигна, усетил болки в главата. Отново отпи от чашата. — Тони ще се погрижи да не се забърква в по-сериозни неприятности. Ако има някой, който да се безпокои, това си ти. Трябва да имаш собствен син, Кони.
— Може и да имам. Но не съм сигурен къде да го търся. Може би ме чака на някое пристанище. А и ти самият сигурно имаш още някой син, когото не познаваш.
— О, един е напълно достатъчен — отвърна е престорен ужас. Кони се разсмя.
— Какво имаш да докладваш? Колко души от стария екипаж са налице?
— Осемнадесет. Не беше трудно да намерим хората, може би с изключение на боцмана.
— Значи сме с един човек по-малко? Това ще е доста тежко за теб, Кони.
— Ако вчера не бях намерил човек. Или по-скоро ако той не беше проявил желание… Искаше да ги запишем като пътници, него и брат му. Когато му казах, че „Мейдън Ан“ не превозва пътници, той ми предложи да работи. Никога не съм виждал по-настоятелен шотландец.