— Още един шотландец? Като че не ми бяха достатъчно напоследък. Радвам се, че ти не си спомняш за собствените ти шотландски праотци. Преследването на братовчеда на госпожа Розалин, малката лисичка, на която налетях случайно…
— Мислех, че си забравил за това?
Джеймс направи гримаса вместо отговор.
— Откъде знаеш, че този шотландец е добър моряк?
— Каза ми, че и преди е изпълнявал такава длъжност. Твърди, че и друг път е бил домакин на кораб, дърводелец и боцман.
— Ако наистина е така, много добре. Има ли още нещо?
— Джони се ожени.
— Джони? Юнгата ми Джони? Боже господи, та той е едва на петнадесет години. Какво по дяволите си мисли, че прави?
Кони сви рамене:
— Каза че е влюбен и не може да остави малката си женичка.
— Малката си женичка! — презрително каза Джеймс. — Този надут глупак има нужда от майка, не от жена.
Главата му отново пулсираше. Той изпи останалия тоник.
— Намерих ти друг юнга. Братът на Макдонал.
Изведнъж тоникът заседна в гърлото на Джеймс.
— Кой? — закашля той.
— По дяволите, Джеймс, какво има?
— Макдонал ли каза? Да не би първото му име да е Ян?
— Да. — В този момент Кони ококори очи. — Да не би да е същият шотландец от кръчмата?
— Разгледа ли брат му?
— Не много добре. Той е дребничък, тих и се крие зад гърба на брат си. Нямах голям избор. Джони ме уведоми, че остава в Англия едва два дни преда да заминем. Не искаш да кажеш, че…
— Напротив! — изведнъж Джеймс избухна в смях. — Господи, Кони, това е безценно. Аз се върнах да търся онази малка девойка, но както знаеш тя и шотландецът й се бяха изпарили. А сега ми падна точно в ръцете.
— Е, виждам че ще бъде приятно пътуване — изсумтя Кони.
— Бъди сигурен в това — ухили се Джеймс. — Но няма да я разкриваме засега. Първо искам да си поиграя с нея.
— Може и да грешиш.
— Съмнявам се. Ще разберем когато започне да изпълнява задълженията си.
Когато Англия остана далеч зад гърда на „Мейдън Ан“, Джеймс отправи мислите си към новия юнга, към задълженията му и към това какво би могъл да добави към тях. Пътуването наистина можеше да се окаже приятно.
Глава четиридесет и четвърта
— Пак ли излизаш?
Антъни тъкмо си слагаше ръкавиците.
— О, да.
Розалин пристъпи към него. Малко повече от час, откакто се бяха прибрали у дома. Нужно й бе толкова дълго време да се престраши и отиде при него. Но смелостта й бързо я напусна.
— Бих искала да поговорим.
— Добре.
Той посочи приемната.
— Не, не искам в салона. Да се качим горе.
Той сбърчи вежди. Тя се изчерви и бързо добави:
— В моята стая. — Джереми беше някъде из къщата, а тя не желаеше някой да прекъсне този разговор. — Там ще бъдем насаме… Трябва да бъдем само двамата за това, което искам да ти кажа.
— Тогава води, скъпа моя.
Тонът му беше безразличен. Господи, той нямаше изобщо да я улесни. И какво ще стане, ако него не го е грижа? Ако тя се окаже просто една глупачка?
Розалин забърза нагоре по стълбите. Антъни бавно я следваше. Влачеше си краката. Опасяваше се, че това, което тя ще му каже, няма да му хареса. Беше твърде скоро, за да чуе желаните думи. Той беше изчислил, че ще й трябват няколко седмици, за да признае, че не й харесва да спи сама. И тогава сигурно ще тропне с крак и ще заяви, че според първоначалното споразумение трябва да изпълнява задълженията си на съпруга всеки ден.
Той влезе в стаята й. Розалин вече беше седнала на шезлонга. Понеже това място беше заето, а не можеше да става и дума да седи на леглото, той седна на един стол недалеч от нея. Намираше се точно пред тоалетката й и започна да си играе с шишетата парфюми в очакване тя да започне. Докосна лист хартия и когато го отвори, с изумление разпозна почерка на Джеймс.
— Антъни, не можеш ли поне да ме погледнеш.
Той го направи е присвити очи, а тя сведе поглед.
— Не зная как да го кажа по друг начин… освен… аз сгреших.
— Сгреши?
— Като поставих ограничения на брака ни. Аз… аз искам да започнем отново.
При тези думи тя го погледна. Последното нещо, което очакваше, бе да го види ядосан. Но нямаше никаква грешка. Той наистина беше ядосан.
— Това има ли нещо общо с внезапната промяна на чувствата ти?
Хартията провисна в пръстите му.
— Какво е това? — вяло каза тя.
— Не си играй с мен, Розалин. Знаеш много добре какво е — остро каза той.
Тя отвърна с почти същия тон, за миг беше забравила намеренията си за примирение.