— Ти ми прости, нали?
— Да, но ти не беше виновен.
— Замълчи, скъпа. Сега това няма значение, нали. Ти все още си жената, която желая. Искам те от мига, в който те видях за пръв път, надвесена над прозореца на балната зала в Грандал, обърнала малкия си очарователен задник към мен.
— Антъни!
Той я притисна още по-силно в обятията си, за да не го плесне. Разнесе се дълбокият му смях.
— Вярно е, скъпа. Наистина бях изцяло пленен от теб.
— Но тогава ти беше развратник?
— Аз все още съм. Не можеш да искаш от мен да стана въздържател. Нали не искаш да се любим само на тъмно и облечени, така че да не можем да чувстваме добира на голите си тела. — Тя го щипна. — Не те дразня, скъпа. Вероятно Уортън би те любил точно така. Е, разбира се той би умрял за това. Е, стига си ме щипала.
— Тогава бъди сериозен.
— Никога не съм бил толкова сериозен, моето момиче.
Пръстите му се вплетоха в косата й. Разпръснаха фиби на всички страни. Не сваляше поглед от нея.
— Ти стана моя още първата нощ, когато се втурна към мен на лунната светлина. Отне ми дъха. Знаеш ли колко много исках да те любя още тогава, точно там, в градината на Грандал. Какво чувстваше, мила?
— Ами аз… аз съжалявах, че не мога да те имам.
— Наистина ли? — попита той меко. — Палците му милваха бузите й, а устните му докосваха нейните. — А сега желаеш ли ме?
— Винаги съм те желала, Антъни — каза тя и обви с ръце врата му. — Не исках да стане така. Страхувах се, че никога няма да мога да ти вярвам.
— А сега вярваш ли ми?
— Трябва да ти вярвам. Обичам те… дори ти да не…
Той постави пръст на устните й.
— О, мое красиво, глупаво момиче. Не прочете ли бележката на брат ми? Целият ми род знае, че те обичам до полуда, без да съм им го казвал. Как само ти не разбра?
— Истина ли е? — ахна тя.
— А иначе щях ли да се оженя за теб?
— Но защо не ми каза?
— Ти не искаше да се омъжиш за мен, мила. Трябваше да те принудя. А дори когато го направи, правеше всичко възможно, за да ме държиш на разстояние. Би ли ми повярвала, ако ти го бях казал тогава? О, Розалин, защо иначе бих се оженил за теб?
— Но… — тя не можа да продължи. Целуна го. И отново го целуна. Сърцето й щеше да се пръсне от радост. — О, Антъни, толкова се радвам, че го направи. Никога повече няма да бъда толкова глупава…
Между целувките той й каза:
— Можеш да бъдеш глупачка… винаги… когато пожелаеш… само недей да преставаш да ме обичаш.
— Не бих могла. Дори и да искам. А ти?
— Никога, скъпа. Можеш да бъдеш сигурна в това.
Глава четиридесет и пета
— Както виждам, трябва да те поздравя — каза Никълъс и се присъедини към Антъни за по цигара.
Целият род с изключение на Джеймс се беше събрал на неделна вечеря у Едуард.
— Не мислиш ли, че си старичък да имаш деца, Малори — продължи Никълъс.
— Кога ще посетиш Нейтънсхол, Монтиед — прекъсна го сухо Антъни.
Никълъс се засмя без да обръща внимание на закачката.
— Рийгън не говори за нищо друго откакто Розалин й съобщи новината. Самата тя иска още едно.
— Ще ти бъде трудно да го направиш, моето момче. Както ми каза Джеймс, ти спиш в кучешката колибка напоследък.
— О, никога не оставам дълго време там, старче — отвърна Никълъс през смях. — Племенницата ти сигурно притежава безсърдечния характер на Малори, но всъщност не е безсърдечна. Освен това тя не обича да спи сама.
Антъни се смути. Той все още не можеше да приеме, че неговата малка Реджи вече е жена и на всичкото отгоре има един похотлив съпруг. Май трябваше да цапне Монтиед за такава забележка. Разбира се, ако го направеше, целият род щеше да е против него. Начело с Реджи.
— Скоро ще започна да те харесвам, Монтиед. Но не се радвай толкова.
Смехът на Никълъс се разнесе зад гърба му. Рийгън приближи до него в салона.
— Тони, виждал ли си Никълъс?
— Бих искал да не съм го срещал. Но той е в градината.
— Пак ли сте си разменили реплики — намръщи се тя.
— Как да ти кажа — той сви рамене и добави: — Както виждаш, аз го оставих. Тия дни като че ли той си търси белята.
— Отлично. Ще се помирите ли изобщо някога вие двамата?
— Твърде много си приличаме, скъпа. Ти добре знаеш това. Но направи ми услуга, повикай го обратно в къщи. Искам да се поразходя насаме със съпругата си.
Когато Рийгън тръгна, Антъни се ухили. Надяваше се Монтиед отново да прекара нощта в кучешката колибка, без горкичкият да знае къде е сгрешил. Самата мисъл го развесели. Съвсем скоро Реджи ще разбере, че той и Никълъс изпитват задоволство от устните си схватки. Може би тогава щеше да се наложи скъпо да си плати. Но засега се чувстваше победител в този рунд.