Намери Розалин с Едуард. Приближавайки към нея, долови последните й думи:
— Не искам да удвоявам парите си. По дяволите, какво ще правя с толкова много пари!
— Трябва да те предупредя, скъпа, че Еди ще те преследва. Той не може да търпи пари да стоят неизползвани.
Едуард се опита да се защити:
— Тони, абсурдно е. Няма човек, който да притежава толкова излишни пари. Трябва да мислите за децата си и…
— Сигурен съм, че Розалин ще те остави да управляваш имуществото й. Ако изобщо може някога да пресметне колко точно притежава.
— Не е честно — протестира тя. — Знам точно какво притежавам. Но нали не очаквате от мен да помня всичко. — Двамата мъже се разсмяха. — Много добре, Едуард, ще ти изпратя моя адвокат. Със сигурност това е нещо, което ме интересува.
— Боже господи, виждаш ли какво направи, Еди! — оплака се Антъни с престорен ужас — Не искам в главата й да се въртят само цифри.
— Не. Ти искаш да е изцяло погълната от теб — изсумтя той.
— Вярно е — призна Антъни без дори да се смути. — Ела, скъпа. Да видим дали няма още нещо, което би те заинтригувало.
Антъни излезе с нея от къщата и я поведе под лунната светлина, която осветяваше пътя им. Спря се до розите. Застана зад нея. Ръцете му я обгръщаха. Опря брадичка на рамото й.
— Наистина ли искаш да се заемеш с империята, която дядо ти е завещал?
— Не, но се радвам, че поне ме попита — отвърна тя и също го обгърна с ръце.
— Можеш да вършиш всичко, което те прави щастлива, Розалин. Твоето щастие е и мое.
Тя се обърна в обятията му и склони глава на рамото му. Обичаше го толкова силно, че не можеше да се сдържа. С показалец чертаеше кръгчета върху сакото му от меко синьо кадифе.
— Има нещо — каза тя тихичко.
— Всичко, което пожелаеш, скъпа.
Последва дълга пауза. Трябваше й малко време, за да попита срамежливо:
— Мислиш ли, че отново бихме могли да опитаме на стола? Възторженият смях на Антъни огласи градината и се разнесе надалеч.