Все пак влезе в тона му и го попита:
— Тогава бихте ли се оженил за мен?
— Да се оженя!
Смути се! Едва се сдържа да не се разсмее при ужаса, който се изписа на лицето му.
— Сър, аз не се шегувам. Обикновено не съм толкова настъпателна, но ако добре съм чула думите ви, въпросът ми е точно на място. Или не сте подходящ за съпруг?
— Не, за бога!
— О, не реагирайте толкова бурно — в гласа й едва се долавяше разочарование. — Не съм и помислила, че сте подходящ.
Разбра, че насреща си има достоен партньор и не остана особено доволен от себе си.
— Не убивай надеждите ми толкова скоро, мила. Само не ми казвай, че си готова да вземеш за съпруг кой да е.
— Да, но аз търся точно съпруг. Затова съм в Лондон.
— Но не всеки е подходящ за това.
— Моля?
Той й се усмихна отново и усмивката му имаше най-странното въздействие. Тя почувства, че колената й отмаляват.
— Нали не си омъжена? — той не питаше, просто изясняваше някои неща за себе си и за нея.
Наведе се напред, хвана ръката й и нежно я придърпа.
— Какво име подхожда на такава прелест?
Какво име? Пръстите му леко галеха нейните и цялото й същество се изпълни с тези ласки. Топло силно чувство. Настръхна. Краката й се удариха в пейката, но тя не почувства болка. Той я беше придърпал в сянката.
— Имаш име, нали — настояваше той. Чист мъжки аромат изпълни ноздрите й.
— Какво?
Той се разсмя. Изпита удоволствие от смущението й.
— Мое скъпо момиче, името ти. Всички ние трябва да имаме някакви имена, хубави или лоши. Аз например се казвам Антъни Малори. Близките ме наричат Тони. Кажи ми твоето име.
Тя затвори очи. Само така можеше да мисли.
— Роз… Розалин.
Той цъкна с език.
— Нищо чудно че искаш да се омъжиш, Роз-Розалин. Просто искаш да си смениш името.
Тя отвори очи. Усмивката му я заслепи. Защо я дразнеше? Беше хубаво, че той се държи свободно с нея. Останалите мъже, с които се бе запознала напоследък, бяха твърде заети с желанието да й правят добро впечатление, за да се държат естествено в нейно присъствие.
Розалин отвърна на усмивката му.
— Розалин Чадуик, ако трябва да бъдем точни.
— Трябва да пазиш това име, скъпа. Поне докато ме опознаеш по-добре. А колкото до това — сигурен съм, че ще го направим. Да ти кажа ли точно как?
Тя се разсмя. Този очарователен смях разтърси цялото му тяло.
— О, ти искаш да ме смутиш. Но няма да успееш. Прекалено съм стара за това. А и съм предупредена за мъже като теб.
— Като мен?
— Женкари.
— Съжалявам — той въздъхна престорено виновно.
— Майстор в прелъстяването.
— Надявам се да съм точно такъв.
Тя се разсмя отново. Това не беше глупаво кикотене, което дразни, а топли вълнуващи звуци, които го накараха да иска… Не би се осмелил… Не можеше да рискува и прогони такава жена. Можеше и да не е толкова невинна, но той все още не знаеше каква е.
Съдбовната светлина от горния етаж угасна внезапно. Обзе я паника. Нямаше значение, че компанията му й доставяше удоволствие. Нямаше значение и това, че тя се чувства добре и спокойно с него. Тъмнината ги обгърна, а той не криеше, че е развратник. Тя не можеше да допусне да бъде прелъстена.
— Трябва да вървя.
— Не още.
— Наистина трябва.
Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Другата му ръка нежно погали бузата й. В този момент стомахът й се сви. Трябваше да го накара да разбере.
— Аз… аз ви благодаря, гос’дин Малори — без да осъзнава, тя говореше на шотландски диалект. Половината от съзнанието й беше заето с чувството от допира му, а другата половина се изпълваше със страх. — За миг ми накарахте да забравя притесненията си, но ни трябва да продължаваме. Нуждая се от съпруг, не от любовник. Вие ни ставате за това. Толкова по-зле.
Той пусна ръката й. Още веднъж тя успя да го изненада.
Антъни я наблюдаваше. Тя преминаваше през различни нюанси от светлини и сенки, докато накрая се скри в залата. Той отново почувства нелепото желание да я последва. Но не и направи. Бавно и все по-широко се усмихваше.
„Толкова по-зле“ — думите й бяха изпълнени с дълбоко съжаление. Малката госпожица не знаеше, че е предрешила съдбата си с тези думи.
Глава шеста
— Наблюдаваш майстора по време на работа ли, Кони?
— По-скоро ми изглежда като комедия от грешки — отвърна високият червенокос мъж. — Загубената възможност си е загубена възможност, без значение как е станало.
Антъни се засмя, когато двамата приближиха към него до дървото.
— Шпионираш ли ме, братко?
Джеймс се наведе напред и небрежно постави ръце на облегалката на пейката. Усмихна се на брат си.