Джеймс счете за необходимо да изкоментира това, което се случи.
— Наистина вярвам, че момичето е притеснено заради нас, Тони. А не би трябвало, госпожице Розалин. Брат ми и аз сме свикнали на такова отношение.
— Ти може и да си свикнал, човече — кобалтовите очи на Антъни заискряха. — Аз бих проявил малко съчувствие в случая.
Розалин усещаше много добре това съчувствие, изразено в настойчивия му неприличен поглед. Не се сдържа и се усмихна. Дори не изчаква да останат насаме, за да я прелъстява. Наистина е непоправим.
Сигурно Рийгън си помисли същото.
— Е, Тони, нали обеща да се държиш прилично?
— Така и се държа — протестира той с цялата невинност, на която беше способен. — Ако бях постъпил така, както съм свикнал, нямаше да избегнеш скандала.
Розалин повярва, че той говори абсолютно сериозно, макар че Рийгън се разсмя.
— Ще я изплашиш, Тони.
— Едва ли — отвърна Розалин.
— Виждаш ли, сладурче — добави Джеймс — спокойно се грижи за гостите си. Госпожицата ще бъде в сигурни ръце.
— Не съм се съмнявала дори за миг — каза Рийгън и добави отдалечавайки се — Никълъс, не ги изпускай от погледа си.
— Прекрасно — намръщи се Никълъс. Джеймс се засмя.
— Това ми мирише на недоверие.
— За нещастие е точно това — потвърди Никълъс.
— Както ми се струва, той още не ни е простил, Тони — каза Джеймс.
— Говори само за себе си, братко. Всичко, което аз съм му сторил е, че изтъкнах колко вредно ще бъде за здравето му ако не се ожени за Реджи. А ти от своя страна трябваше да го държиш вързан за леглото няколко седмици. Освен това трябваше да го довлечеш от островите. Той доказа, че с неохота се е съгласил да се ожени.
— Аз не съм… — обади се Никълъс. Розалин го прекъсна.
— Преди положението да излезе от контрол, мисля да…
Антъни не й позволи да довърши.
— Отлична идея. Докато те се разправят, ние с теб ще разгледаме оранжерията.
Без да й даде възможност да възрази, той я хвана под ръка и я изведе от стаята. След няколко крачки тя се опита да се освободи, но той не й позволи.
— Сър Антъни…
— Нали не се страхуваш от мен? — прошепна в ухото й. Розалин настръхна. Това беше предизвикателство.
— Аз просто искам да изляза сама от стаята. Не искам да дойда с вас.
— Да, но ще го направиш.
Тя рязко спря и така го принуждаваше или да спре, или да я повлече след себе си. Той спря. Наклони глава към нейната. На устните му играеше едва забележима усмивка.
— Нямаш друг избор, мила. Ще те целуна или в оранжерията, или на това място и в този момент. И в двата случая ще те взема в обятията си.
— Вие сте самият дявол — изрече тя и забеляза колко много погледи е привлякла. — Много добре — изсъска тихо. — Бих желала да разгледам оранжерията, но ти, негоднико, няма да получиш никаква целувка. Трябва да ми обещаеш това.
Той се ухили широко и смело.
— Да вървим тогава.
Той продължи да я води, като отвреме-навреме спираше да поприказва с хората, които познава. Създаваше впечатление, че просто се разхождат из стаите. Розалин улови отдалеч погледа на Франсиз и усети неодобрението й. Но не пожела да избегне това, което й налагаше съдбата тази вечер. Съмняваше се дали Антъни би я целунал пред всички. Но не можеше да рискува.
Той трябваше да потвърди уговорката. Неговото „да вървим“ не беше обещание. Тя разбра това, когато влязоха в просторната оранжерия.
— Наистина е чудесно — каза тя неспокойно. Той я прегърна през талията и я поведе по осеяната със зеленина алея.
— Не мога да се съглася с това — каза той, като я гледаше.
Тя извърна очи. Упорито се беше втренчила в статуите отстрани и многобройните цъфнали цветя. В центъра на помещението падаха струите на фонтан. Тя усещаше ръката на кръста си. Допирът я изгаряше през тънката коприна на роклята й с висока талия.
— Аз… аз… наистина трябва да ви напомня за обещанието, сър Антъни — гласът й беше слаб и треперещ. Наложи се да прочисти гърлото си, за да продължи. — Дяволски е нечестно от ваша страна да не ми оставите никакъв избор.
— Знам.
— Необходимо ли е да проявявате такова своеволие?
Той се спря и я обърна към себе си. Очите му бавно разгледаха лицето й. Осмисляше въпроса й. Разтревожена, тя осъзна, че се намира в най-отдалечения край на оранжерията. Гъстите клони на едно дърво ги правеха невидими за останалите. Те бяха съвсем сами. Шумът на гостите идваше отдалеч. Водата на фонтана напълно ги скриваше.
— Да, необходимо е — отвърна той дрезгаво. — Това е нещо, за което мисля непрекъснато, откакто те видях за пръв път.
Розалин не желаеше да се съпротивлява, когато ръката му я придърпа по-близо. Другата се плъзна по врата й. С палец повдигна брадичката й. Погледите им се сляха. Тя почувства устните му — топли, примамливи, нежни. Затвори очи и се предаде на неизбежното. Трябваше да изпита това чувство и в момента му се бе отдала изцяло. В този миг нищо друго освен вкуса на целувката нямаше значение за нея. Усещането на тялото му до нейното я омагьосваше.