Щеше да се окаже омъжена за мръсник. По дяволите, тя нямаше да допусне това да се случи. Трябваше да измисли нещо. Страхът я завладяваше все повече. „Съвсем скоро“, каза той. Колко ли време й беше дал? Може би в този момент пристига пияният свещеник. Къде по дяволите се намираше тя?
Отхвърли завивките и отиде до прозореца. Сърцето й се сви като видя, че се намира на втория етаж, а долу няма нищо, което да омекоти удара. Нищо чудно, че Джорди не е взел повече предпазни мерки. Ако се опиташе да извика за помощ, омразната госпожа Пим веднага ще отвори вратата и без съмнение Розалин веднага ще бъде укротена.
За миг си помисли да поговори с госпожа Пим. Само за миг. Жената вероятно я мислеше за луда. Джорди беше много изобретателен в тези неща. Никога не би оставил нищо на случайността. Особено когато ставаше дума за така мечтаното състояние.
Отново огледа стаята. Единственото възможно оръжие би била каната с вода, и то само срещу първия, който отвореше вратата. Никаква гаранция, че това ще бъде Джорди. Нямаше гаранция и за това, че ще го халоса достатъчно силно, или че той ще влезе сам.
Реши, че прозорецът е единствената й възможност. Гледаше към някакъв път, по-скоро алея, достатъчно широка, навярно в друго време оживена. Но в момента нямаше никакво движение. Беше безлюдно, тъмно, пролазваха сенки. Сградите от двете страни бяха достатъчно високи и не пропускаха дневната светлина. Тя показа глава навън. От двете страни на пътя се виждаха ярко осветени улици. Трополяха фургони. Едно дете пресече. Мина моряк под ръка с жена, облечена Е ярки дрехи. Ако извика достатъчно силно, сигурно ще привлече нечие внимание. И двете улици бяха достатъчно близо. Но този вик би привлякъл вниманието и на госпожа Пим.
Розалин се втурна към леглото и издърпа грубото одеяло. Върна се до прозореца и го спусна навън. Наведе се и яростно го размаха. Задъха се, ръцете й омаляха. Ако някой я видеше, щеше да помисли, че просто проветрява одеялото си Това не би възбудило ничие любопитство.
Тогава чу шум. Наведе глава и видя фургон, който бавно влиза по алеята. Сърцето й заби лудо. Беше пълен с варели и вероятно минаваше оттук, за да скъси пътя до другата улица. Самотният кочияш си подсвиркваше, побутваше мулето и отвреме-навреме поспираше да поговори на животното.
Розалин изпусна одеялото. Започна да маха с ръце. Кочияшът не я забеляза. Широкополата шапка му пречеше да я види. Колкото повече приближаваше, толкова по-малка беше възможността да я забележи. Страхът я обземаше все по-силно. Тя изсъска „Псът!“. Размаха още по-енергично ръце. Нямаше никаква полза от това. Докато се сети да го замери с каната с вода, той вече беше отминал. Освен това шумът от фургона по калдъръмената улица би заглушил дрънченето на каната. Той едва ли би чул този звук. Освен тя да скочи.
Обзе я отчаяние. Тя се отпусна до стената. Не, не може да направи това. Дори да я забележи, тя не може да му обясни шепнешком какво иска от него. Той няма да я чуе. А ако заговори високо, веднага ще я разкрият.
По дяволите, какво й остава да направи? Погледна отново каната. Нямаше почти никаква възможност да успее с нея. Когато Джорди се върне отново, ще доведе преподобния и мъжете, които е наел. Те ще станат свидетели на тази безбожна церемония.
Розалин се разстрои толкова много от мисълта, че ще стане госпожа Джорди Камерън, че не чу втория фургон, който се задаваше по алеята. Твърде късно. Когато се наведе, каруца натоварена със сено минаваше под самия прозорец. Каруцарят ругаеше мулетата си и поклащаше бутилка с джин. Отпи жадно голяма глътка и отново изруга. Той не може да я чуе при този шум, който вдига. А вече е толкова близко.
Розалин реши да не чака друга възможност. Това изглеждаше единственият й шанс. Без да се замисли, тя се качи на перваза, изчака няколко секунди каруцата да застане точно под нея и скочи.
Глава четиринадесета
Това беше безумство. Мисълта мина през главата й докато падаше, падаше. Като че краката й летяха пред очите й, а ръцете й инстинктивно се опитваха да се вкопчат във въздуха. Беше сигурна, че ще умре. С последен дъх прокле Джорди. И все пак изпита удовлетворение при мисълта той да разбере, че е предпочела смъртта пред брака с него. Не, няма такова удовлетворение, заради което си струва да умреш. Освен това този алчен пес можеше да фалшифицира брачното свидетелство и така да сложи ръка на богатството й.
Тя се приземи по гръб. Ударът я разтърси до кости. За миг загуби съзнание. Колелото на каруцата попадна в дупка от липсващо паве, тя подскочи и дойде на себе си. Помисли си, че има дузина счупени кости. Но следващото друсане не й причини силна болка. Невероятно! Да извърши нещо толкова глупаво и да успее да се измъкне. Навярно е родена под щастлива звезда. Чувстваше се голяма глупачка. При този безумен скок можеше да си счупи врата. Трябваше да благодари на бог, че падна върху сеното, меко като дюшек. А ако каруцата превозваше друго?