Розалин се изчерви от гняв.
— Имате ли някой кон, който да мога да наема?
— Имам само две кранти. Добрите коне излизат твърде рано.
— Тогава ще приемете ли това? — Тя измъкна кръста от врата си и му го подаде. — Ще купя тези две кранти. И още няколко. Но по-късно ще си поискам кръста обратно. Ще изпратя някой с коня и точната сума пари.
Той обърна кръста в ръката си. Захапа го и кимна с глава.
— Това ще свърши работа.
— А имате ли чифт обувки, с които да ми услужите?
Той погледна босите й крака и изсумтя вместо отговор:
— Не, госпожице. Всичките ми деца са вече пораснали и не живеят при мен.
Тя попита отчаяно:
— Тогава някакво наметало? Или нещо с което да се покрия?
— Сега ще видя какво мога да направя. Дано намеря нещо, за да не предизвикате суматоха по улиците.
Розалин почувства облекчение. Той отново се разсмя, но този път това не я подразни. Мъжът се отдалечи, за да доведе коня.
Глава петнадесета
С всяка изминала секунда мракът се сгъстяваше все повече и повече. Тя си мислеше, че ще са й необходими тридесет минути да се прибере, а всъщност вече яздеше три часа. На няколко пъти се обърква, прави погрешни завои и все по-трудно се придвижваше към дома си. Най-накрая разбра къде се намира и беше благодарна на мрака. Голямото й нетърпение и желание да се прибере у дома й пречеше да се съобрази е факта, че ще трябва да язди по улица „Сауд Одли“, където много хора биха я разпознали. Тъмнината се оказа полезно прикритие. А още по-добро прикритие се оказа качулката на прояденото от молци наметало, което конярят й беше дал.
По дяволите. Този ден можеше да се окаже много по-дълъг, отколкото предполагаше. Тя не можеше да остане повече при Франсиз, дори тази нощ. А и не можеше повече да отлага женитбата. Това, че Джорди я откри, променяше всичко. Възможно беше той да я чака на прага на вратата, скрил наблизо карета, готова да потегли при даден сигнал.
Имаше късмет, че успя да се прибере без перипетии. Изпита щастие, че Франсиз не си е у дома. Тя нямаше да одобри плановете на Розалин и щеше да се опита да я спре. А Розалин нямаше време да я убеждава, че знае много добре какво върши.
С Нети положението беше малко по-различно.
Розалин изпрати човек до конюшнята да върне коня и прибере обратно кръста й. Накратко убеди прислугата, че се чувства добре, без да дава повече обяснения. Втурна се нагоре по стълбите, търсейки Нети. Прислужницата крачеше нервно из стаята и изглеждаше много по-измъчена от когато и да било. Като съзря девойката, на лицето й се изписаха облекчение и изненада.
— О, миличка, никога не съм била по-уплашена в живота си! — после моментално смени тона. — Къде, по дяволите, беше! Искам да знам. Мислех, чи си попаднала в ръцете на братовчед си.
Розалин отбеляза умението на Нети с лекота да променя настроението си. Но нямаше нито миг за губене. Запъти се направо към гардероба и подхвърли през рамо:
— Точно това се случи, Нети. А сега ми помогни да се облека набързо, докато ти разкажа всичко.
Нети само веднъж я прекъсна с думите: „И ти направа това!“ в момента, когато чу как Розалин е скочила през прозореца. След края на разказа лицето на прислужничката изразяваше тревога и загриженост.
— В такъв случай не можеш да оставаш повече тук.
— Знам — отвърна Розалин. — Потеглям още тази вечер. Ти също, но ще пътуваме поотделно.
— Но…
— Слушай сега — нетърпеливо я прекъсна Розалин. — Цял следобед съм мислила кое ще е най доброто за мен. Джорди се прояви. Той е задействал плана си. Няма нищо, което може да го спре. Следващият път, когато ме залови, ще пострадат хора. Толкова дълго пътувах дотук. Бях сигурна, че ме чака пред вратата. Но може би той не допуска, че мога да се прибера без пари и дрехи.
— В такъв случай мислиш, че той все още те търси около къщата, от която си избягала?
— Възможно е. Сигурно вече замисля нов план. Вероятно е изпратил някой, който да наблюдава този дом. Това, че не забелязах никой, не означава, че няма такъв човек. Ние трябва да го заблудим и да се молим да е сам. Ако тръгнем по едно и също време, но в различни посоки, той няма да знае кого да следва.
— Но къде ще отидем?
Най-накрая Розалин се усмихна:
— Ще се върнем в Силвърли. Той няма да има възможност да ни проследи до там.
— Откъде знаеш?
— Джорди се е опитал да ме отвлече онзи ден на улицата. Той е знаел къде се намирам. Но очевидно сутринта, когато тръгнах за Силвърли, къщата не е била под наблюдение. И когато е разбрал, че съм заминала, той е изпратил хора във всички посоки. Но са изгубили следата, след като ние напуснахме странноприемницата. Докато избягваме обществени места и никой не ни преследва, ще бъдем в безопасност.