— Но това не решава въпроса, скъпо момиче. Ти все още не си омъжена и няма да бъдеш в безопасност, докато не го направиш.
— Зная и затова ще поканя всички господа да дойдат там, аз ще им направя предложение. Ако всичко върви добре, може да се омъжа в Силвърли, стига Рийгън да няма нищо против.
Нети повдигна едната си вежда.
— В такъв случай ти си решила за кого ще се омъжиш?
— Докато стигна там, ще знам кого искам. — Розалин заобиколи точния отговор. Това беше единственото нещо, в което все още се съмняваше. — В момента най-важното нещо е да не оставяме никакви следи и Джорди да не ни последва. Аз вече изпратих един от прислугата да ни наеме карета.
— А какво ще кажеш за Брут? — попита Нети и изгледа препълнения гардероб на Розалин. — И кво ше правим с твоите дрехи? Нямаме време да опаковаме.
— Трябва да останат тук до венчавката ми. И двете ще вземем само някои неща. Убедена съм, че Рийгън има сръчна шивачка, която ще ушие каквото ми е необходимо. Остава само да напиша една бележка на Франсиз и тръгваме. Къде всъщност е тя?
Нети изсумтя:
— След като полудя от тревога по теб, се сети, че едно от момичетата има брат, който познава някакъв човек, който би могъл да я свърже с такива, които издирват изчезнали хора по-бързо от властите…
— Властите? — мисълта за евентуален скандал я ужаси. Мислеше, че е избегнала тази опасност. — Дявол да го вземе, тя не ме е обявила за издирване, нали?
Нети бързо поклати глава.
— Щеше да го направи. Беше много разтревожена. Но в същото време знаеше, че това не бива да излиза наяве. Дори да не си опозорена, ще тръгнат приказки и ще бъде трудно да си намериш почтен съпруг. Затова прие предложението на момичето и дори настоя сама да отиде и наеме хора.
Розалин се намръщи.
— Все пак голяма част от прислугата знаят…
— О, това не трябва да те притеснява, миличка. Хората на госпожа Франсиз са добри. Но за да бъдеш в безопасност, трябва да поприказвам с всеки от тях. Те няма да проронят и дума за напускането на къщата.
Розалин се усмихна:
— Някой ден трябва да ми кажеш с какво ги плашиш. Жалко, но сега няма време за разговори. Иди да опаковаш по няколко ката дрехи. Аз ще направя същото и ще се срещнем долу. Трябва да напуснем къщата по едно и също време. Ти, Нети, ще потеглиш на север. Когато се убедиш, че никой не те преследва, ще потеглиш към Хампшир. Аз ще тръгна на юг, а после ще се върна. Ако не пристигна скоро след теб, не се притеснявай. Ще пропътувам известно разстояние за по-голяма сигурност. Нямам намерение да попадам отново в лапите на Джорди. Следващия път той ще действа много по-обмислено.
Глава шестнадесета
Като че измина цяла вечност преди да се отвори входната врата. Розалин потропа настоятелно няколко пъти. Нервите й бяха на предел. Очакваше всеки момент да бъде сграбчена. Плашеше се дори от собствената си сянка. Стряскаше се всеки път, когато обръщаше глава да види дали старата карета още я чака и дали кочияшът я наблюдава. Не че щеше да й помогне кой знае колко, ако Джорди и наемниците му я открият.
Рискът, който беше поела, я изпълваше с безпокойство. Не трябваше да спира. Беше обещала на Нети да напусне Лондон по най-бързия начин. Но вместо това се отзова направо тук. Не се постара дори да заблуди евентуалния преследвач. Затова сърцето й биеше в ритъма на чукчето на вратата. Може би точно в този момент Джорди се приближава по-близо и по-близо, а тя чака тази проклета врата да се отвори.
Вратата се отвори и тя така стремително се втурна вътре, че почти събори онемелия от почуда иконом. Собственоръчно затвори вратата, облегна се на нея, изгледа с неприязън иконома, който я гледаше е двойна неприязън и отвращение.
Той пръв се съвзе. Придърпа жакета си, събирайки цялото си достойнство в този жест.
— Наистина, госпожице…
Тя го прекъсна нетърпеливо, без да се замисля, че засилва лошото впечатление:
— Ох, човече, не ми се гневи! Съжалявам, че се вмъкнах така. Но положението е много сериозно. Трябва да говоря със сър Антъни.
— Не може да става и дума за това! — изрече икономът с презрение. — Тази вечер сър Антъни не приема.
— Да не би да не си е в къщи?
Още по-презрително икономът добави:
— В къщи е, но не приема. Госпожице, такива са нарежданията. Бихте ли била така любезна…
— Не! — извика тя, когато той посегна към дръжката на вратата, за да я отпрати. — Не ме ли чу, човече? Аз имам намерение да се срещна със сър Антъни!