Антъни наля отново чашата й. Тя дори не забеляза това.
— Много добре. Сега знам защо си мислиш, че трябва бързо да се омъжиш. Но какво те накара да рискуваш репутацията си и да дойдеш при мен тази вечер?
Тя потрепна. Не беше необходимо да й се напомня, че това е опасно. Всъщност в момента то й изглеждаше по-малкото зло.
— Джорди ме намери. Снощи успя да ме отвлече направо от къщата на Франсиз.
— Какво, за бога, говориш!
Тя продължи, сякаш не беше забелязала избухването му.
— Днес се събудих заключена в непозната стая. Някъде близо до реката. Оказа се, че един долен свещеник е подкупен от Джорди и го чакаха всеки момент. Ако не бях скочила от прозореца…
— За бога, жено, шегуваш се, нали?
Тя се спря и го изгледа презрително.
— Няма да се учудя, ако все още в косата ми има сламки от сеното, върху което скочих. Трябваше ми доста време, за да намеря пътя за къщи. А и нямах време да си изчистя косата. Бих ти показала, но Нети не е тук, за да ми направи отново фризурата. А не мисля, че Добсън би се справил с нещо такова. Аз няма да изляза от къщата ти като че ли… като че ли…
Антъни отметна глава и се разсмя на намека, който тя не успя да изрече. Розалин му бе обърнала гръб и вървеше към вратата. Той стигна вратата в същия миг и сложи ръка на рамото й.
— Казах ли нещо — невинно попита той в ухото й. Розалин неочаквано го смушка с лакът. Той изсумтя от болка, а тя реши да се промъкне и се оказа току до него.
— Достатъчно се забавлява за моя сметка, сър Антъни. Имах намерение да остана тук само няколко минути, а си за губих цялото време в излишни обяснения. Долу ме чака карета. Предстои ми дълго пътуване. Ти също каза, че бързаш. Кажи ми името, ако обичаш.
Той се облегна на вратата. Това пътуване го разтревожи. Изпита страх.
— Нали не напускаш Лондон?
— Разбира се, че да. Да не мислиш, че искам отново да попадна в лапите на Джорди?
— Тогава как ще очароваш някой от обожателите си и ще го накараш да ти направи предложение, след като не му да ваш възможност да те ухажва?
— По дяволите! Като че ли имам време за ухажване — каза, тя, раздразнена от нескончаемите въпроси. — Аз самата ще направя предложение, ако ти ми посочиш само едно име.
Гневното й наблягане на всяка дума го принуди да смени тактиката. Изведнъж се обърка. Не би й казал име, дори да имаше някое предвид. Но ако й кажеше, тя щеше да изхвърчи от стаята и да се озове кой знае къде. Чудеше се дали може да я попита къде отива. Но нея определено я дразнеха преднамерените въпроси, с които я отклоняваше от темата.
Той се приближи. Посочи й един масивен стол пред камината.
— Седни, Розалин.
— Антъни… — започна предупредително тя.
— Не е толкова просто.
Тя присви очи подозрително.
— Имаше достатъчно време да отсееш истината, както ми обеща.
— Помолих за седмица, ако си спомняш.
Очите й се изпълниха с тревога.
— В такъв случай ти не си…
— Напротив — бързо я прекъсна той. — Но на теб не би ти харесало това, което узнах.
Тя изстена. Не обърна внимание на предложения стол и започна отново да крачи из стаята.
— Разкажи ми.
Антъни усилено разсъждаваше как да очерни повече нейните „господа“. Започна с единствената истина, като се надяваше да се вдъхнови за следващите.
— Онзи дуел, за който ти казах, че Дейвид Флеминг е отказал да участва, не само очерни бедния младеж, но той… е в действителност…
— Предполагам, че е замесена жена? Това едва ли е нещо изненадващо.
— Спорът не беше за жена, скъпа моя, а за друг мъж. Но все пак има любовен скандал.
Той използва момента на нейното шокиране, за да напълни отново чашата й с бренди.
— Имаш предвид…
— Боя се, че е така.
— Но той изглежда толкова, толкова… о, това няма значение. Той отпада със сигурност.
— Ще трябва да задраскаш и Дънстантон — понеже тя напускаше Лондон, нямаше от какво да се притеснява и каза смело — той току-що обяви годежа си.
— Не вярвам. Защо тогава миналия уикенд ме покани на театър? Е, вярно, той се отказа след това… добре. Исках да намаля списъка си и ето че така става. А какво ще кажеш за Савидж?
Това име вдъхнови Антъни.
— О, скъпа, той изобщо не става за тази работа. Може би от детинство сърцето му е загрубявало, както и името му. Този мъж е садист.
— Не говори така.
— Вярно е. Той изпитва радост да наранява всички по-слаби от него — жени, животни. Прислугата му се ужасява…