Той се приближи до леглото, измъкна една сламка от косата й, разгледа я и простичко каза:
— Теб.
Сърцето й подскочи от радост. Звучеше прекрасно. Тя забрави всички възражения. Но въпреки това не можеше да го направи.
Въздъхна раздразнено.
— Не мога да разсъждавам когато едва съм се събудила. А и снощи не ми остави никакво време за размисъл.
— Ти беше тази, която тръпнеше от желание, любима. Аз просто се опитвах да ти доставя наслада.
Трябваше ли да изтъква всички тези ужасни неща?
— Нуждая се от време за размисъл.
— Колко време?
— Бях тръгнала за Силвърли. Прислужничката ми вече е там и ме чака. Ако ми дадеш малко време, днес следобед ще ти отговоря. Но трябва да ти кажа, Антъни, че никак не се виждам твоя съпруга.
Тя изведнъж се усети в обятията му. Той рязко я повдигна и я целуна така, че я побиха тръпки.
— Не се ли виждаш моя съпруга?
Тя се дръпна толкова силно, че той се принуди да я постави на леглото.
— С това само доказваш, че ми пречиш да разсъждавам когато си наблизо. Затова трябва да замина. Само трябва да ми дадеш дрехите. Какво, по дяволите, те накара да ги скриеш?
— Просто трябваше да бъда сигурен, че когато се върна с разрешението за брак, ти ще бъдеш още тук.
— Ти… ти спа ли с мен?
Той забеляза колебанието й и се разсмя.
— Мила моя, аз те любих. Не може да се говори просто за спане, не мислиш ли така?
Тя реши да не добавя нищо. Съжаляваше, че е подхванала този разговор.
— Дрехите ми, Антъни.
— Добсън ще ги донесе. Куфарът ти е в гардеробната ми. Ако се нуждаеш от нещо, можеш да го вземеш оттам.
Тя сбърчи вежди.
— Ти си го взел? Слава богу.
— Само не казвай, че си толкова небрежна, та да оставиш нещо ценно в наета карета.
— Бях твърде разстроена — каза тя остро, за да се защити. — А след това се разстроих допълнително, ако си спомняш.
— По-добре иди да видиш дали нещо не липсва.
— Притеснявам се за брачния договор. Ще отнеме много време да се напише нов.
— А? — Антъни се усмихна и кобалтовите му очи заблестяха насмешливо. — Прочутият договор. Можеш да ми го оставиш, за да се запозная е него.
— И да ти дам възможност да го унищожиш? Не.
— Скъпо мое момиче, трябва да се постараеш да ми се довериш поне малко. Това ще помогне за създаване на една по-здрава връзка.
Тя упорито отказа да отговори и той въздъхна:
— Много добре. Прави каквото искаш — каза и добави за да подчертае резултата от собственото си недоверие: — Нали ще бъдеш в Силвърли, когато дойда?
Розалин отново се изчерви.
— Да. Ти беше достатъчно мил, за да ми направиш предложение. Дължа ти отговор и ще го получиш. Но трябва да приемеш решението ми, каквото и да е то.
Той с усмивка напусна стаята. Истината беше, че той й вярваше точно толкова, колкото тя на него. Щеше да изпрати някой придружител, за да се увери, че няма да потегли направо за Шотландия. Нуждаеше се от някой, който да държи Уортън далеч от Силвърли, докато тя е там. Не трябваше да допуска нова среща. Беше очернил младежа с набързо скроена плитка лъжа.
А колкото до нейния отговор, това изобщо не го безпокоеше. Братовчед й нямаше да бъде единственият, който щеше да узнае, че са свързани по един или друг начин.
Глава двадесета
— Не мога да повярвам, че моят вуйчо Тони ти е предложил да се омъжиш за него!
— Знам какво имаш предвид — каза Розалин. Рийгън я гледаше озадачено, с широко отворени очи. — На мен самата ми е трудно да повярвам.
— Толкова внезапно… Е, разбира се, той е запознат с обстоятелствата около теб. Ако е решил да те има, ще го направи внезапно, нали така. О, това е страхотно. Вуйчо Джейсън направо ще припадне. Всъщност това се отнася за цялото семейство. Знаеш ли, никога не сме мислили, че ще го направи. О, това просто е прекрасно.
Можеше да се поспори по въпроса дали това е прекрасно или не. Розалин се усмихна. Не искаше да помрачи възторга на Рийгън. По пътя към Силвърли беше взела решението си. За щастие успя поне да си отдъхне. Най-напред я нападна Нети, и то заслужено. Наду й главата с упреци за безразсъдността й. И понеже беше посочила отвличането и трудното бягство като причина за гостуването им в Силвърли, Рийгън трябваше да чуе цялата история в подробности.
Розалин трябваше да се примири с факта, че съвсем скоро Антъни ще бъде тук, за да получи отговор на предложението си. На Рийгън през ум не й минаваше да попита какъв ще бъде отговорът. Беше съвсем естествено да бъде „да“. Тя не можеше да си представи как ще откажат на толкова красив мъж като Антъни. Та той беше толкова чаровен, въпреки разпуснатия живот, който водеше досега.