— Много добре знаеш, че привличането е взаимно.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Нещото, което винаги съм желала — избраникът ми поне да изглежда добре. Така че не бих имала нищо против. — Тя се спря, смутена от изсумтяването му. Знаеше, че той мисли за изминалата нощ, за това как тя се отдаде и се наслаждаваше на всеки миг. Не беше необходимо да напомня, че ще изпълнява всички брачни задължения. — Ти си много чаровен, това не може да се отрече. Убедена съм, че ще се разбираме добре. Но понеже не става дума за любов, ти не си задължен да ми бъдеш верен, нито аз на теб. Макар че аз съм тази, която отчаяно се нуждае от съпруг. Би било нереалистично да очаквам от теб да ми бъдеш изцяло верен. Дори не те моля за това. Нашият брак ще бъде просто една сделка. В този случай не се изисква доверие.
Той я гледаше така, сякаш си е загубила ума. Тя беше предположила, че ако така подробно му разясни нещата, той ще ги приеме по-лесно, отколкото ако направо му каже, че не му се доверява и никога няма да му се довери. Дяволска работа, той наистина си призна, че обича жените. Един женкар не би се променил, освен ако любовта не превземе сърцето му — така я беше учил дядо й. На това тя вярваше, защото беше разумно. Нямаше от какво Антъни да се обижда. Тя беше тази, която имаше основание да се гневи. Тя беше принудена да приема такава сделка.
— Може би трябва просто да не мислим за това — каза тя сковано.
— Най-после да кажеш нещо свястно.
Тя стисна устни. Той много бързо се съгласи.
— Да започнем с това, че аз нямах желание да се омъжвам за теб. Не ти ли го казах?
— Какво? — Антъни скочи от стола. — Почакай малко, Розалин. Като казах „нещо свястно“, нямах предвид че се отказвам от предложението си. Мисля, че ти искаш да кажеш…
— Не искам да кажа! — тя загуби самообладание. — Ако ти не приемаш да запазиш начина си на живот, няма какво повече да обсъждаме. Аз приемам да бъда твоя съпруга при това условие. Знам какъв мъж си ти. Очите ти ще шарят по другите жени. Нищо не можеш да направиш. Това е твоята природа.
— Проклета жена!
Тя продължи, сякаш не го е чула.
— Аз исках да те имам. Каква глупачка съм била. Ти би ме дарил с красиви деца. Така би могъл да ме спасиш от Джорди. Аз не искам нищо повече.
— А може би аз искам да ти дам нещо повече? Не ти ли мина тази мисъл в главата, докато обмисляше великодушното си предложение?
Розалин стисна устни, преглъщайки презрителните му думи. След това се овладя отново.
— Всичко е много по-просто, Антъни. Никога няма да ти се доверя, когато става въпрос за други жени. И ако започна… започна да държа на теб, едно предателство от твоя страна ще бъде твърде болезнено. По-добре да не ти вярвам от самото начало. Така ще избегна излишно страдание. Ще бъдем приятели и…
— Любовници?
— Е, да. Но тъй като ти не си съгласен, може и да го избегнем.
— Казал ли съм, че не съм съгласен? — гласът му звучеше спокойно, но личеше, че е напрегнат. Лицето му потрепваше гневно. — Да видим дали правилно съм те разбрал, скъпа моя. Искаш дете от мен, а в същото време не искаш да съм изцяло посветен на теб. Ще бъдеш моя съпруга във всяко едно отношение, а аз ще трябва да живея така, както съм живял досега и ще се срещам с толкова жени, с колкото бих искал.
— Но дискретно, Антъни.
— О, да, дискретно. Искаш да ме отдалечиш от дома ни, преди още да сме го създали. И ако не се прибера две или три нощи или седмица, ти ще бъдеш щастлива, нали така?
Тя не посмя да отговори на този въпрос.
— Ти си съгласен?
— Разбира се — той се усмихна тъжно и студено, но Розалин не забеляза това.
Кой би се отказал от нещо толкова примамливо! Розалин не беше сигурна дали съгласието му й харесва. Но все пак го беше получила. Той се беше съпротивлявал доста дълго. Отначало сякаш не приемаше, а после с готовност каза „да“. Ха, нещастник такъв! Без съмнение условията й го възхитиха. А сега тя трябваше да живее според тях.
Глава двадесет и първа
Каретата на Идън беше много удобна. Имаше възглавници, одеяла, чаши шампанско. Розалин нямаше нужда от всичко това. Неговото рамо й беше по-удобно от всички завивки Беше изпила достатъчно след церемонията, докато приемаха поздравленията. О, те наистина го бяха направили. Сега вече са женени. Бяха се любили предната нощ, а на следващия ден вече беше омъжена. Звучеше почти невероятно. Чудеше се дали тайничко не беше желала да се случи точно това. Дали не беше отишла в дома на Антъни точно заради това? Разбира се, не можеше и да мисли за идеален брак. Не биваше да го забравя. Но все пак той е неин, нали? Неин съпруг независимо дали ще трябва да го дели с някоя друга.